И почувства как огънят във вените й утихва. Ледена тръпка разтърси тялото й. Очите й се отвориха, светът престана да се върти около нея и си дойде на мястото. Първото, което видя, бяха две бледи, тънки ръце, които отдръпваха стъкленица — студенината в устата й, горчивият вкус върху езика й — а после очертанията на стаята й в Института.
— Теса — каза познат глас, — това ще ти помогне да останеш в съзнание за известно време, но не бива да допуснеш да потънеш обратно в мрака и сънищата.
Тя се вкамени, без да смее да погледне.
— Джем? — прошепна младата жена.
Звук от поставяне на стъкленицата върху нощното шкафче. Въздишка.
— Да — рече той. — Теса, ще ме погледнеш ли?
Вдигна очи към него и си пое рязко дъх.
Наистина бе Джем и едновременно с това не беше.
Беше облечен в пергаментовите одежди на Мълчаливите братя, разтворени на врата, така че се виждаше обикновената риза, която носеше отдолу. Качулката беше отметната назад, разкривайки лицето му. Сега Теса съвсем ясно виждаше у него промените, които едва бе зърнала насред шума и хаоса на битката в Кадер Идрис. Деликатните му скули бяха белязани с руните, които бе забелязала преди, по една върху всяка буза — дълги разрези, които не изглеждаха като обикновените руни, използвани от ловците на сенки. Косата му вече не беше изцяло сребърна — кичури от нея бяха потъмнели до кафеникавочерно, несъмнено цвета, с който се беше родил. Миглите му също бяха потъмнели и сега изглеждаха като фини нишки от черна коприна върху бледата му кожа… макар че и тя вече не беше чак толкова бледа, колкото преди.
— Как е възможно да си тук? — прошепна Теса.
— Съветът ме повика от Града на тишината. — Гласът му също беше различен. Сега в него се долавяше нещо хладно, което го нямаше преди. — Влиянието на Шарлот, както разбрах. Отпуснат ми е един час с теб, не повече.
— Час… — повтори Теса поразено. Ръката й се вдигна, отмятайки кичур коса от лицето й. Колко ли ужасно изглеждаше в омачканата си нощница, косата й — увиснала в рошави плитки, устните — сухи и напукани. Пръстите й потърсиха ангела около врата й — познат, успокояващ жест, но ангелът го нямаше. — Джем, мислех, че си мъртъв.
— Да — отвърна той и в гласа му отново прозвуча онази далечна нотка, която й напомни за айсбергите, които бе видяла от борда на „Мейн“ — ледени късове, плаващи в мразовитата вода. — Съжалявам. Съжалявам, че нямаше как… че не можах да ти кажа.
— Мислех, че си мъртъв — повтори Теса. — А сега не мога да повярвам, че наистина си тук, от плът и кръв. Сънувах те, отново и отново. Намирах се в тъмен коридор и ти се отдалечаваше от мен и колкото и да те виках, ти не можеше, не искаше да се обърнеш и да ме погледнеш. Може би това също е просто сън.
— Не, не е сън. — Джем се изправи и застана пред нея. Бледите му ръце бяха сплетени пред тялото и Теса не можеше да не си припомни, че именно така й беше направил предложение — застанал пред леглото, в което седеше тя, вдигнала невярващ поглед към него, точно както сега.
Той бавно разтвори ръце и върху дланите му, също като върху бузите, Теса видя големи черни руни. Не познаваше Кодекса достатъчно добре, за да ги различи, но инстинктивно разбра, че това не са руните на обикновен ловец на сенки. Тези говореха за много по-голямо могъщество.
— Каза ми, че е невъзможно — прошепна тя. — Че не би могъл да станеш Мълчалив брат.
Той се извърна от нея. В движенията му също имаше нещо различно, нещо от плавното плъзгане на Мълчаливите братя, което беше едновременно прекрасно и плашещо. Какво правеше? Нима му беше непоносимо да я погледне?
— Казах ти онова, което вярвах — рече, обърнат към прозореца, и докато гледаше профила му, Теса забеляза, че лицето му вече не бе така болезнено слабо както преди. Скулите му не бяха толкова изпъкнали, нито вдлъбнатините на слепоочията му — толкова тъмни. — И наистина беше така. Уин фенът в кръвта ми не позволяваше руните на Братството да бъдат поставени върху мен. — Теса видя как гърдите му се повдигат и спускат под одеждите с цвят на пергамент и това почти я сепна — нуждата да дишаш й се струваше толкова човешка. — Всички опити, правени някога, да спра постепенно уин фена, едва не ме убиха. Когато престанах да го вземам, защото не ми беше останала и прашинка, почувствах как тялото ми започва да се разпада, отвътре навън. И си помислих, че вече нямам нищо за губене. — Интензивността в гласа на Джем го сгряваше… нима имаше човещина в тона му, пукнатина в бронята на Братството? — Помолих Шарлот да повика Мълчаливите братя и да поиска да ми сложат руните си в последния възможен миг — мига, в който животът напускаше тялото ми. Знаех, че руните можеха да направят така, че да умра в агония. Ала това беше единственият шанс.