— Да. Обичах те. Все още те обичам. Обичам и Уил. Не мога да го обясня. Не го знаех, когато приех да се омъжа за теб. Обичах те тогава, обичам те и сега и никога не съм те обичала по-малко заради това, че обичам и него. Звучи безумно, но ако някой е в състояние да разбере…
— Наистина разбирам — рече Джем. — Не е нужно да ми казваш повече за теб и Уил. Нищо, което сте направили, не би могло да убие любовта ми към вас. Той е част от мен, собствената ми душа, и ако не мога да имам сърцето ти, няма друг, на когото повече бих искал да се падне честта да го притежава, отколкото нему. А когато аз си отида, ти трябва да му помогнеш. На него ще… ще му бъде тежко.
Теса се взря изпитателно в лицето на Джем. Кръвта се беше отцедила от бузите му и той беше блед, но овладян. Решително стиснатата му челюст казваше всичко, което тя трябваше да знае: „Не ми разказвай повече. Не искам да знам“.
Някои тайни, помисли си тя, е по-добре да бъдат споделени, но има и такива, които трябва да останат да тежат на плещите единствено на онзи, който ги знае, за да не причинят болка другиму. Именно затова не беше признала на Уил, че го обича, когато нямаше какво да направят.
Тя преглътна думите, които беше възнамерявала да изрече, и вместо това каза:
— Не знам как ще се справя без теб.
— И аз се питам същото. Не искам да си тръгна и да те оставя. Не мога да го направя. Но остана ли тук, ще умра.
— Не. Не бива да оставаш. Няма да останеш. Джем, обещай ми, че ще си тръгнеш. Върви, стани Мълчалив брат и живей. Бих ти казала, че те мразя, ако смятах, че ще ми повярваш, ако това би те накарало да си тръгнеш. Искам да живееш. Дори ако това означава никога повече да не те видя.
— Ще ме видиш отново — тихичко отвърна той и вдигна глава. — Всъщност има шанс… просто възможност, но…
— Но какво?
Той замълча… поколеба се и сякаш взе някакво решение.
— Нищо. Глупости.
— Джем…
— Ще ме виждаш отново, макар и не много често. Аз едва сега започвам своето пътуване, а Братството се ръководи от много Закони. Все повече ще се отдалечавам от предишния си живот. Не знам с какви умения ще се сдобия, нито пък с какви белези. Боя се, че ще изгубя себе си и своята музика. Страхувам се, че ще се превърна в нещо, което вече няма да е напълно човешко същество. Знам, че няма да бъда твоят Джем.
Теса поклати глава.
— Но Мълчаливите братя… те посещават… общуват с останалите ловци на сенки… Не би ли могъл…
— Не и докато се обучаваме. А дори и след това пак е по-скоро рядкост. Виждате ни, когато някой е болен или умира, когато се ражда дете, за ритуала по поставяне на първите руни или за създаването на парабатаи… но никога не посещаваме домовете на ловците на сенки без покана.
— Тогава Шарлот ще те повика.
— Тя го стори веднъж, но не може да продължава да го прави отново и отново, Теса. Един ловец на сенки не може да вика Мълчаливите братя без причина.
— Но аз не съм ловец на сенки — рече Теса. — Не и наистина.
Последва дълго мълчание, в което те се гледаха. И двамата упорити. И двамата неотстъпчиви. Най-сетне Джем проговори:
— Помниш ли, когато стояхме заедно на моста „Блекфрайърс“? — меко попита той и очите му бяха досущ като в онази нощ, изтъкани от черно и сребърно.
— Разбира се, че си спомням.
— Това бе мигът, в който за първи път разбрах, че те обичам. Ще ти обещая нещо, Теса. Всяка година, в един и същи ден, ще те чакам на онзи мост. Ще идвам от Града на тишината, за да се срещна с теб и ще бъдем заедно, макар и само за час. Ала не бива да казваш на никого.
— Един час всяка година — прошепна Теса. — Не е много. — После обаче се овладя и си пое дълбоко дъх. — Но ти ще живееш. Ще живееш. Това е важното. Няма да се налага да ходя на гроба ти.
— Не. Не и още дълго занапред — каза той и гласът му отново прозвуча далечно.
— Тогава значи това е чудо — заяви девойката. — А човек не бива да поставя чудесата под въпрос, нито пък да се оплаква, че не отговарят съвършено на неговите желания. — Тя вдигна ръка и докосна нефритения медальон на врата си. — Да ти го върна ли?
— Не — отвърна Джем. — Няма да се оженя за никоя друга. И няма да отнеса сватбения подарък на майка ми в Града на тишината. — Посегна и докосна лекичко лицето й, мимолетен допир на кожа до кожа. — Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с теб.
С тези думи изпъна рамене и като се обърна, пое към вратата. Одеждите на Братството се движеха около него с всяка негова крачка, докато Теса го гледаше като вцепенена, а всеки удар на сърцето й отмерваше думите, които не беше в състояние да изрече: „Довиждане. Довиждане. Довиждане“.