Джем вероятно бе забелязал нещо в изражението му, защото спря.
— Как бих могъл да се сбогувам с теб? — попита той.
Ножът се изплъзна от ръката на Уил и се заби с острието надолу в дървения под.
— Както го правят ловците на сенки. Ave atque vale. „Здравей и сбогом навеки, братко мой.“
— Ала това са думи за смърт. Катул ги е изрекъл над гроба на брат си, нали така? Multas per gentes et multa per aequora vectus advenio has miseras, frater, ad inferias…
Уил знаеше думите. „През много морета преминал, братко мой, аз идвам на твоя печален гроб, за да поднеса този последен дар на мъртвите. Последен поздрав и навеки сбогом, братко мой.“ Той зяпна.
— Научил си стихотворението… на латински? Но нали открай време ти беше този, който помни музика, не думи… — Не довърши и се засмя. — Няма значение. Ритуалите на Братството сигурно са променили това. — Завъртя се и направи няколко крачки към дъното на стаята, след което рязко се обърна към Джем. — Цигулката ти е в музикалната стая. Мислех, че ще я вземеш със себе си… толкова много я обичаше.
— В Града на тишината не можем да вземем нищо със себе си, освен телата и умовете си — отвърна Джем. — Оставих цигулката си тук, за да може някой друг ловец на сенки да свири на нея след време.
— Значи не е било заради мен.
— За мен би било чест, ако я вземеш и се грижиш за нея. Но за теб оставих и нещо друго. В стаята си ще откриеш кутията ми за уин фен. Помислих си, че може би ще я искаш.
— Струва ми се жесток подарък. Никога да не забравя… — „Какво те отне от мен. Какво ти причини толкова страдания. Какво търсех и не откривах. Как се провалих и не можах да те спася.“
— Уил, не. — Както винаги, Джем го бе разбрал, без да са нужни обяснения. — Тя невинаги е била кутията, в която държах лекарството си. Някога беше на майка ми. Куан Ин е богинята, изобразена отпред. Твърди се, че когато умряла и стигнала пред райските двери, поспряла и чула плача, долитащ от света на хората. Така и не могла да го напусне — останала тук долу, за да помага на смъртните, когато не могат да си помогнат сами. Тя е утешителката на всички страдащи сърца.
— Една кутия не може да ме утеши.
— Промяната не е загуба, Уил. Невинаги.
Уил зарови пръсти във влажната си коса.
— О, да — горчиво каза той. — Може би в някой друг живот — след този, когато прекосим реката, или се завъртим на Колелото на живота, или каквито и красиви думи да използваш, за да опишеш напускането на този свят — тогава отново ще открия своя приятел, своя парабатай. Ала аз те изгубих сега… сега, когато се нуждая от теб повече от всякога!
Джем беше прекосил стаята — сякаш мимолетно потрепване на сянка, с изяществото на Мълчаливите братя, въплътено в тялото му — и сега стоеше пред огъня. Пламъците осветяваха лицето му и Уил видя, че нещо сякаш грее в него, някаква светлина, която я нямаше досега. Джем и преди грееше — с буен живот и безкрайна доброта, ала това бе нещо различно. Сега светлината в него сякаш гореше — далечна и самотна, като светлината на звезда.
— Нямаш нужда от мен, Уил.
Уил сведе поглед надолу, към ножа в краката си и си спомни онзи, който бе забил в корените на дървото край пътя между Шрусбъри и Уелшпул, острието — обагрено с неговата кръв и тази на Джем.
— През целия ми живот, откакто дойдох в Института, ти беше огледалото на моята душа. У теб виждах доброто в себе си. Единствено в твоите очи откривах благословия. Кой ще ме гледа по същия начин, когато ти си отидеш?
Думите му бяха последвани от мълчание. Джем стоеше неподвижен като статуя. Уил потърси с поглед парабатайската му руна и откри, че също като неговата, и тази на Джем бе избледняла.
Най-сетне приятелят му проговори. Хладната дистанцираност си беше отишла от гласа му и Уил си пое рязко дъх, припомняйки си колко много му бе повлиял този глас, докато израстваше, неотменната му доброта беше като фар, грейнал в мрака около него.
— Имай вяра в себе си. Сам можеш да бъдеш своето огледало.
— А ако не мога? — прошепна Уил. — Дори не знам как да бъда ловец на сенки без теб. Никога не съм се бил, без ти да си до мен.
Джем пристъпи напред и този път той не се отдръпна. Приближи се толкова, че би могъл да го докосне и Уил някак разсеяно си помисли, че никога не се бе намирал така близо до един Мълчалив брат, че одеждата му с цвят на пергамент беше изтъкана от особена, корава, бледа материя, наподобяваща дървесна кора, и че от кожата му сякаш се излъчваше хлад, като от камък в горещ ден.
Джем се пресегна и повдигна брадичката му, принуждавайки го да срещне погледа му. Допирът му беше студен.