Седнала в леглото, облегната на възглавниците, които Софи грижливо беше подредила, Теса сведе поглед към нефритения медальон в ръцете си.
Двете момичета се бяха прегърнали, а после Софи бе сресала косата й, като през цялото време благодареше на бога, докато накрая Теса трябваше да я помоли да престане, преди да е разплакала и двете.
Струваше й се, че е разкъсана на две части. Едната от тях беше неизразимо благодарна, че Джем е жив, че ще оцелее, за да види как слънцето изгрява отново и отново, че отровата, от която беше страдал толкова дълго, няма да изпепели живота във вените му. Ала другата…
— Тес? — Тя дочу нежния глас на Уил откъм вратата и когато вдигна очи, го видя да стои на прага, тялото му бе очертано от светлината, идваща от коридора.
Уил. Теса си спомни момчето, което се бе появило в стаята й в Къщата на мрака и я бе накарало да забрави ужаса си, бъбрейки за Тенисън и таралежи, и как младите герои, идващи да я спасят, не можело да грешат. Тогава й се бе сторил много красив, но сега мислеше за него по съвсем различен начин. Той беше Уил, в цялото си съвършено несъвършенство. Сърцето му бе точно толкова ранимо, колкото и добре пазено. Той обичаше не с разума си, а с цялата си същност.
— Тес… — повтори той, поколебавайки се при нейното мълчание, а после влезе, като притвори вратата зад себе си. — Аз… Шарлот каза, че си искала да говориш с мен…
— Уил… — Тя му кимна. Знаеше, че е прекалено бледа, кожата й — на петна от всички сълзи, които беше изплакала, а очите й — зачервени, ала това нямаше значение, защото пред нея стоеше Уил. Протегна ръце към него и той начаса се приближи и ги взе в своите топли, покрити с белези длани.
— Как се чувстваш? — попита, докато погледът му обхождаше изпитателно лицето й. — Трябва да говорим, но не искам да те натоварвам, преди да си оздравяла напълно.
— Добре съм — рече тя и също стисна пръстите му в отговор. — Видях Джем и това донесе облекчение на съзнанието ми. А на теб?
Уил извърна очи от нейните, макар че все още държеше ръцете й в своите.
— И да, и не.
— Умът ти е намерил облекчение — каза Теса, — но не и сърцето ти.
— Да — отвърна младият мъж. — Да, точно така. Толкова добре ме познаваш, Тес. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Той е жив и аз съм благодарен за това. Ала по пътя, който си е избрал, го очаква огромна самота. Братята… те се хранят сами и вървят сами, стават сами и сами посрещат нощта. Бих му спестил това, ако можех.
— Ти би му спестил всичко неприятно, стига да можеше — тихичко каза девойката. — Както той го правеше за теб, както и всеки от нас се опитваше да го прави за останалите двама. Но в крайна сметка всеки трябва сам да взема решенията си.
— Да не искаш да кажеш, че не бива да скърбя?
— Не. Скърби. И двамата ще го направим. Скърби, но не се обвинявай, защото не си отговорен за случилото се.
Уил погледна сплетените им ръце и много нежно помилва кокалчетата й с палци.
— Може би не съм. Ала има други неща, за които съм отговорен.
Теса си пое бърза, малка глътка въздух. Беше понижил глас и в него се долавяше дрезгавина, която не беше чувала от…
Дъхът му стопляше кожата й и много скоро Теса дишаше също толкова тежко, колкото него, а дланите й се плъзгаха по раменете, по ръцете, по гърдите му…
Младата жена примига объркано и издърпа ръцете си от неговите. Не виждаше него, а светлината на пламъците, играеща по стените на пещерата, и чуваше гласа му в ухото си. Тогава всичко й се бе сторило като сън, мигове, извадени от истинския живот, които сякаш се случваха в някакъв друг свят. Дори сега й бе трудно да повярва, че онова наистина се беше случило.
— Теса?
Гласът му беше колеблив, ръцете му — все така протегнати. Част от нея искаше да ги улови, да го притегли към себе си и да го целуне, да се изгуби в него, както го бе сторила преди. Защото той бе по-опияняващ от всеки наркотик.
А после си спомни замъглените му очи в пушалнята на опиум, прекрасните видения, които се бяха пръснали на безброй късчета в мига, в който действието на наркотика беше отминало. Не. С някои неща човек можеше да се справи единствено като се изправи срещу тях. Теса си пое дъх и вдигна очи към Уил.
— Знам какво ще кажеш — заяви тя. — Мислиш за онова, което се случи между нас в Кадер Идрис, понеже вярвахме, че Джем е мъртъв и че ние също ще умрем съвсем скоро. Ти си почтен мъж, Уил, и знаеш какво трябва да сториш сега. Трябва да ми предложиш брак.
Уил, който я бе изслушал, без да помръдне, доказа, че все още е в състояние да я изненада, като се разсмя с тих, печален смях.