— Не очаквах да бъдеш толкова пряма, но предполагам, че би трябвало. Нали познавам моята Теса.
— Аз наистина съм твоята Теса — отвърна тя. — Ала, Уил, не искам да говориш за това сега. За брак, за обещания до края на живота…
Той приседна на ръба на леглото. Беше в бойно облекло, ръкавите на широката му риза бяха навити до лактите, яката — отворена, така че девойката можеше да види по кожата му зарастващите белези от битката, бледите следи от целителни руни. Виждаше и болката, която започваше да се появява в очите му.
— Съжаляваш за случилото се между нас?
— Нима може да се съжалява за нещо, което колкото и да е неразумно, бе така красиво? — отговори тя и болката в очите му се превърна в объркване.
— Теса, ако се боиш, че не го искам, че се чувствам задължен…
— Не. — Младата жена вдигна ръце. — Просто имам чувството, че в сърцето ти цари същински хаос от тъга, отчаяние, облекчение, щастие и объркване, и не искам да вземаш никакви решения, когато случващото се ти идва твърде много. И не ми казвай, че не е така. И двамата не сме на себе си, Уил, и никой от нас не е в състояние да взема решения.
В продължение на един миг той се поколеба. Пръстите му докоснаха лекичко мястото над сърцето му, там, където някога беше парабатайската му руна — девойката се запита дали изобщо си дава сметка, че го прави, — а после каза:
— Понякога се боя, че си твърде мъдра, Теса.
— Е — отвърна тя, — все единият от нас трябва да бъде.
— Нищо ли не мога да направя? Предпочитам да остана до теб. Освен ако ти не го искаш.
Погледът й падна върху нощното шкафче, където бяха подредени книгите, които четеше преди нападението на автоматоните върху Института… сякаш преди хиляда години.
— Можеш да ми четеш на глас — предложи Теса. — Ако нямаш нищо против.
При думите й Уил вдигна глава и се усмихна. Беше странна усмивка, в която се долавяше болка, ала беше истинска и беше негова. Тя му се усмихна в отговор.
— Не — отвърна той. — Нямам нищо против.
Когато около четвърт час по-късно Шарлот побутна предпазливо вратата и надникна в стаята на Теса, завари Уил да седи в едно кресло и да чете на глас „Дейвид Копърфийлд“. Трудно й беше да не се тревожи: младежът бе изглеждал толкова отчаян, отпуснат безсилно на пода в тренировъчната зала, така самотен, че тя не можеше да не си спомни страха, който таеше открай време — че ако Джем някога ги напусне, ще отнесе със себе си най-доброто от Уил. А Теса все още бе толкова крехка.
Топлият глас на Уил изпълваше стаята, заедно с приглушената светлина от огъня в камината. Девойката лежеше на една страна с разпиляна по възглавницата кестенява коса и съзерцаваше любимия си, който бе навел лице над книгата, с нежност, която се отразяваше в мекотата на гласа му, докато той четеше. Беше нежност толкова лична и така дълбока, че Шарлот побърза да се отдръпне, затваряйки безшумно вратата зад себе си.
И все пак гласът на Уил я последва по коридора, докато се отдалечаваше, с далеч по-голяма лекота в сърцето й, отколкото само преди няколко мига.
„… не мога да бдя над него така усърдно, както ми се иска, ако изобщо не е много смело от моя страна да казвам това. Но ако някакво лукавство или измама се упражняват срещу него, надявам се, че в края на краищата искрената любов и истината ще се окажат по-силни. Вярвам, че безкористната любов и истината винаги излизат по-силни от злото и подлостта в света.“48
24
Мярката на любовта
Мярката на любовта е любов без мярка.
Заседателната зала беше пълна със светлина. Върху подиума в предната част на помещението бяха нарисувани два големи кръга, разстоянието между които беше изпълнено с руни — обвързващи руни, руни за знание, руни за умение и ловкост, както и руни, които символизираха името на Софи. Самата Софи беше коленичила в средата на кръговете. Тъмната й коса не беше вързана и се спускаше до кръста й, водопад от тъмни къдрици, посипал се по още по-тъмното й бойно облекло. Тя беше много красива на фона на светлината, която струеше от прозореца на сводестия таван над тях, белегът върху бузата й — ален като роза.
Консулът стоеше над нея с вдигнати бели ръце, в които държеше Бокала на смъртните. Шарлот беше облечена в простички червени одежди, които се диплеха около тялото й. Дребничкото й лице беше сериозно и строго.
— Вземи Бокала, София Колинс — разнесе се гласът й в притихналата зала.
Тя не беше пълна, с изключение на една от редиците: Гидеон и Гейбриъл, Сесили и Хенри, Теса и Уил, всички до един — приведени нетърпеливо напред в очакване Софи да се Извиси. Край всеки от ъглите на подиума стоеше по един Мълчалив брат с наведена глава и одежди, които изглеждаха така, сякаш бяха изваяни от мрамор.