— Чарлс Бюфорд Феърчайлд — поправил я бе Хенри.
Шарлот бе направила гримаса и Теса, избухвайки в смях, бе попитала:
— Феърчайлд? Не Брануел?
Шарлот се беше усмихнала срамежливо.
— Тъй като съм консул, беше решено, че детето ще носи моето име. Хенри няма нищо против, нали, скъпи?
— Ни най-малко — отвърнал бе съпругът й. — Особено при положение че Чарлс Бюфорд Брануел би звучало доста глупаво, докато Чарлс Бюфорд Феърчайлд звучи прекрасно.
— Хенри…
Теса се усмихна при спомена. Беше застанала близо до коледното дърво и гледаше как членовете на Анклава в целия им блясък крачат насам-натам и се смеят. Жените бяха в наситените искрящи тонове на зимата — рокли от червен сатен, сапфиреносиня коприна и златна тафта, а мъжете — в елегантни вечерни костюми. Софи стоеше заедно с Гидеон, спокойна и сияеща в рокля от тъмнозелено кадифе. Сесили също беше тук, облечена в синьо и обикаляща навсякъде с видимо удоволствие, докато Гейбриъл я следваше, изтъкан сякаш от дълги крайници, разрошена коса и развеселено обожание. Огромен бъдник, обвит с венци от бръшлян и бодлива зеленика, гореше в каменното огнище, над което висяха фини тюлени торбички, в които имаше златни ябълки, орехи, разноцветни пуканки и бонбони. Имаше и музика, тиха и меланхолична — Шарлот като че ли най-сетне беше открила приложение за пеенето на Бриджет, защото то се издигаше над мелодията на инструментите, благозвучно и сладостно.
— Нека от небето да валят картофи — разнесе се замислен глас. — Нека гръмотевици трещят с мелодията на „Грийнслийвс“.
Сепната, Теса се обърна. Незнайно как Уил бе изникнал до лакътя й, което беше дразнещо, тъй като тя го търсеше откакто бе влязла в стаята, без да открие и помен от него. Както обикновено, видът му във вечерно облекло — синьо, черно и бяло — я остави без дъх, но тя прикри стягането в гърдите си с усмивка.
— Шекспир. „Веселите уиндзорки“. Не може да се нарече една от добрите му пиеси. — Уил присви очи, докато я оглеждаше от главата до петите. Тази вечер Теса бе избрала да носи розова коприна и никакви украшения, освен една кадифена панделка, която обгръщаше шията й два пъти и се спускаше по гърба й. Софи й беше направила прическа — приятелска услуга, а не задължение на прислужница — и бе сплела ситни бели плодчета във вдигнатите нагоре къдрици. Теса се чувстваше ужасно елегантна и забележима. — Макар че си има своите моменти.
— Литературен критик, както винаги — въздъхна тя и зарея поглед към другия край на стаята, където Шарлот говореше с висок, русокос мъж, когото Теса не познаваше.
Уил се приведе към нея. От него се излъчваше едва доловим мирис на нещо зелено и зимно, елха, кипарис или зелени лимони.
— Това в косата ти е имел. — Дъхът му опари бузата й. — Строго погледнато, това означава, че всеки би могъл да те целуне, когато си поиска.
Теса го погледна с широко отворени очи.
— Смяташ ли, че е вероятно някой да опита?
Той я докосна лекичко по бузата. Носеше бели велурени ръкавици, ала младата жена сякаш усети допира на кожата му върху своята.
— Ще убия всеки, който посмее.
— Е — отвърна тя, — няма да е първият път, в който правиш нещо скандално навръх Коледа.
Уил направи моментна пауза, а после се усмихна широко, с онази рядка усмивка, от която цялото му лице грейваше и се променяше. Усмивка, която Теса се бе опасявала, че си е отишла завинаги, изгубена заедно с Джем в мрака на Града на тишината. Джем не беше мъртъв, но част от Уил бе отишла с него, когато той си бе тръгнал — част, откъсната насила от сърцето му и погребана там, сред шептящите кости. През онази първа седмица Теса се бе тревожила, че любимият й никога няма да се съвземе, че завинаги ще си остане като призрак, който броди из Института, без да се храни, и час по час се обръща да каже нещо на някой липсващ, само за да си спомни за отсъствието му и да замълчи с помръкнало лице.