Същата нощ някой бе почукал тихичко на вратата на стаята й и когато бе отишла да отвори, тя бе открила една книга на пода в коридора. „Повест за два града“. Странен подарък, помислила си бе Теса. В библиотеката имаше екземпляр от книгата, който тя можеше да чете толкова често, колкото си поискаше, но този тук беше чисто нов, с квитанция от „Хатчардс“52, пъхната между корицата и заглавната страница. Едва когато я отнесе в леглото със себе си, Теса забеляза, че на заглавната страница е написано нещо.
Тес, Тес, Теса.
Съществувало ли е някога по-прекрасно име? Когато го произнасям на глас, сърцето ми звънти като камбана. Странно е да си го представи човек, нали — сърце, което звънти — но усещането е подобно на онова, когато ме докосваш: сякаш сърцето ми звънти в гърдите, звукът трепти надолу по вените ми и радостно отеква в костите ми. Защо написах това в тази книга? Ти си причината. Ти ме научи да обичам тази книга, преди само й се надсмивах. Когато я прочетох за втори път, с отворен ум и сърце, почувствах огромното отчаяние на Сидни Картън и му завидях. Да, на Сидни, защото въпреки че не се надява, че жената, която обича, би могла да го заобича, той поне може да й каже за любовта си. Може да направи така, че да й разкрие страстта си, независимо от това, че цената е собствената му смърт. Бих избрал смъртта, заради шанса да ти кажа истината, Теса, ако можех да съм сигурен, че това би била моята смърт. Затова завидях на Сидни, завидях му, че е свободен. Сега най-после и аз съм свободен и вече мога да ти кажа всичко, което се е натрупало в сърцето ми, без да се страхувам, че това ще застраши живота ти. Ти не си последното, за което душата ми жадува. Ти си първото, за което душата ми мечтае, единствената любов, която не бях в състояние да спра да си представям, че ще се осъществи. Ти си първият блян на душата ми и от него, надявам се, ще се породят всички останали мечти, достатъчни, за да изпълнят цял един живот.
Теса бе седяла дълго след това, стиснала книгата, без да я чете, гледайки как здрачът се спуска над Лондон. На сутринта беше изхвърчала да се облече, след което бе грабнала книгата и се бе втурнала на долния етаж. Беше хванала Уил тъкмо когато излизаше от стаята си, с все още влажна коса, и се бе хвърлила на врата му. Вкопчила се бе в реверите му и го бе притеглила към себе си, заравяйки лице в гърдите му. Книгата бе тупнала на пода между тях, когато той бе посегнал да я прегърне, приглаждайки косата й, докато шепнеше меко:
— Теса, какво има, какво не е наред? Не ти ли хареса…
— Никой никога не ми е писал нещо толкова красиво — каза тя, притиснала лице в гърдите му, усещайки ритъма на сърцето му, тих и равномерен под ризата и сакото. — Никога.
— Написах го веднага, след като разбрах, че проклятието не е истинско — отвърна младият мъж. — Възнамерявах да ти го дам тогава, но… — Пръстите му, които все още милваха косата й, се напрегнаха. — Когато открих, че си сгодена за Джем, го прибрах. Не знаех кога бих могъл, кога бих имал право да ти го дам. И вчера, когато ми каза да бъда себе си, събрах достатъчно надежда, за да извадя тези някогашни мечти, да ги отърся от прахта и да ти ги поднеса.
Този ден двамата отидоха в парка, макар времето да беше твърде студено. Езерото Серпентайн грееше под зимното слънце и Уил й показа мястото, където той и Джем бяха хранили патиците с пай с патешко месо. Това бе първият път, в който Теса го видя да се усмихва, докато говори за Джем.
Знаеше, че не би могла да замени неговия парабатай в живота му. Никой не би могъл. Ала постепенно празните места в сърцето му се запълваха. Това, че Сесили беше край него, му носеше истинска радост. Теса го виждаше, когато двамата седяха заедно пред камината и си приказваха тихичко на уелски, а очите му грееха. Дори бе започнал да харесва братята Лайтууд и сега те бяха негови приятели, макар че никой не би могъл да му бъде толкова близък, колкото Джем. И разбира се, обичта на Шарлот и Хенри бе все така силна, както винаги. Раната никога нямаше да зарасне, знаеше Теса, нито нейната, нито тази на Уил. Ала докато времето застудяваше, а любимият й се усмихваше все по-често и се хранеше все по-редовно, очите му започнаха да губят измъчения си вид и тя си отдъхна, спокойна, че раната не е смъртоносна.
— Хм… — въздъхна той сега, полюшвайки се леко на пети, докато оглеждаше балната зала. — Може и да си права. Май именно около Коледа се сдобих с татуировката си на уелския дракон.
52
Най-старата книжарница в Англия; отваря врати в Лондон през 1797 г. и съществува и до днес. — Бел.прев.