— Само че не е така. Той не е мъртъв, Уил. Жив е, защото ти го остави да си отиде. Ако го беше поискал от него, Джем би останал заради теб и би умрял, но ти го обичаше достатъчно, за да предпочетеш приятелят ти да живее, дори и далеч от очите ти. И това повече от всичко друго доказва, че ти не си Сидни Картън, Уил, че твоята обич не е от онези, които могат да намерят израз единствено в унищожението. Именно това видях у теб от самото начало и заради него исках да ти помогна. Ти не си от онези, които се отчайват. Че притежаваш безкрайна способност за щастие. — Магнус сложи облечената си в ръкавица ръка под брадичката на младежа и повдигна лицето му. Нямаше много хора, които, за да погледне в очите, на Уил му се налагаше да вдигне глава, ала господин Бейн беше един от тях. — Ярка звезда — рече магьосникът и очите му бяха замислени, сякаш си спомняше нещо или някого. — Вие, смъртните, горите толкова ярко, а ти, Уил — по-ярко от повечето. Никога няма да те забравя.
— Нито аз — теб — отвърна младият мъж. — Дължа ти толкова много. Ти развали проклятието ми.
— Ти не беше прокълнат.
— Напротив, бях. Благодаря ти, Магнус, за всичко, което направи за мен. Ако досега не съм го казвал, нека го кажа сега. Благодаря ти.
Магьосникът отпусна ръка.
— Не мисля, че някой ловец на сенки ми е благодарил някога.
Уил се усмихна криво.
— На твое място не бих свиквал с това. Ние не сме от най-благодарните.
— Не — засмя се Магнус. — Няма да свикна. — Блестящите му котешки очи се присвиха. — Вярвам, че те оставям в добри ръце, Уил Херондейл.
— Имаш предвид Теса.
— Да, имам предвид Теса. Или ще отречеш, че сърцето ти й принадлежи? — Магьосникът вече бе започнал да слиза по стъпалата, но поспря и погледна назад към ловеца на сенки.
— Така е. Но тя ще се натъжи, че си си тръгнал, без да се сбогуваш с нея.
— О! — възкликна Магнус и достигнал най-долното стъпало, отново се обърна. — Не мисля, че ще е необходимо. Кажи й, че отново ще се видим.
Уил кимна, а магьосникът пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към портата на Института. Младият мъж проследи с поглед отдалечаващата се фигура, докато не се изгуби в белотата на падащия сняг.
Теса се бе измъкнала от балната зала, без никой да я забележи. Дори Шарлот, която обикновено беше толкова наблюдателна, днес беше позволила на вниманието си да се разсее — седнала до Хенри в стола му с колела, сложила ръка в неговата, тя се усмихваше на лудориите на музикантите.
На Теса не й отне много време, за да намери Уил. Беше се досетила къде може да е и се оказа права — застанал на стъпалата пред Института, без палто и шапка, а снегът се сипеше по главата и раменете му. Целият двор беше покрит с тънка бяла пелена, сякаш пудра захар бе поръсила редицата карети, които чакаха там, черната желязна порта, каменните плочи, където беше умряла Джесамин. Любимият й се взираше съсредоточено напред, сякаш се опитваше да различи нещо през падащите снежинки.
— Уил — повика го Теса и той се обърна, за да я погледне. Беше си взела копринен шал, ала нищо по-дебело и сега усещаше хапещия допир на снежинките по голата кожа на врата и раменете си.
— Трябваше да бъда по-любезен с Елиас Карстерс — рече Уил в отговор. Бе вдигнал поглед към небето, където бледият сърп на луната ту се показваше, ту изчезваше между гъстите валма от облаци и мъгла. Бели снежинки се смесваха с черната му коса. Устните и бузите му бяха почервенели от студа и той изглеждаше по-красив от всякога. — Вместо това се държах както… както преди.
Теса знаеше какво има предвид. За Уил съществуваше само едно преди и след.
— Позволено ти е да избухнеш от време на време — успокои го девойката. — И преди съм ти казвала — не искам да бъдеш съвършен. Искам да бъдеш Уил.
— Който никога няма да бъде съвършен.
— Да си съвършен е скучно — заяви тя и слезе до последното стъпало, за да застане до него. — Вътре играят на „довърши цитата от стихотворение“. Ти щеше да обереш точките. Съмнявам се, че там има някой, чиито литературни познания биха могли да се мерят с твоите.
— Освен теб.
— Това би било наистина оспорвано състезание. Навярно бихме могли да направим отбори и да си разделим печалбата.
— Струва ми се в разрез с добрия тон — разсеяно отвърна Уил, отмятайки глава назад. Снегът описваше бели кръгове около тях, сякаш бяха застанали в основата на водовъртеж. — Днес, когато Софи се Извиси…
— Да?
— Би ли искала същото? — Обърна се, за да я погледне. По черните му ресници имаше снежинки. — За себе си?