— Знаеш, че не е възможно, Уил. Аз съм магьосница. Или приблизително нещо такова. Никога не бих могла да бъда изцяло нефилим.
— Знам. — Той сведе поглед към ръцете си и разтвори пръсти, оставяйки снежинките да кацнат — и да се разтопят — върху дланите му. — Ала в Кадер Идрис каза, че си се надявала да станеш ловец на сенки… че Мортмейн е сложил край на тези надежди…
— Тогава наистина го мислех — призна тя. — Но когато се превърнах в Итуриел… когато се превъплътих и унищожих Магистъра… как бих могла да мразя нещо, което ми помогна да защитя онези, които обичам? Не е лесно да бъдеш различен, а още по-трудно е да си единствен по рода си. Ала започвам да си мисля, че не ми е бил отреден лесен път в живота.
Уил се разсмя.
— Лесен път? Не, не и за теб, моя скъпа Теса.
— Наистина ли съм твоята Теса? — Младата жена се уви още по-плътно с шала, преструвайки се, че тръпката, пробягала по тялото й, се дължи единствено на студа. — Теб притеснява ли те това, което съм, Уил? Това, че не съм като вас?
Думите увиснаха неизречени между тях: „Няма бъдеще за ловец на сенки, който си има работа с магьосници“.
Уил пребледня.
— Онези неща, които наговорих на покрива, преди толкова много време… знаеш, че не ги мислех наистина.
— Знам…
— Не искам да бъдеш различна от това, което си, Теса. Ти си такава, каквато си, и аз те обичам. Не обичам единствено онези части от теб, които Клейвът одобрява…
Теса повдигна вежди.
— Готов си да изтърпиш останалото?
Уил прокара пръсти през тъмната си, влажна от снега коса.
— Не, не се изразих добре. Няма нищо у теб, което бих могъл да си представя, че не обичам. Наистина ли смяташ, че за мен е важно да бъдеш нефилим? Майка ми не е ловец на сенки. А когато те видях да се преобразяваш в ангела… когато видях Небесният огън да лумва в теб… беше великолепно, Тес. — Той направи крачка към нея. — Това, което си, на което си способна, то е като едно от чудесата на земята — като огъня, дивите цветя или простора на морето. Ти си единствена в света, така, както си единствена и в сърцето ми, и никога няма да настъпи миг, в който да не те обичам. Бих те обичал, дори ако във вените ти нямаше и капка нефилимска кръв…
Теса се усмихна малко несигурно.
— И все пак се радвам, че съм ловец на сенки поне наполовина — рече тя. — Защото заради това мога да остана с теб в Института. А семейството, което открих тук, може да остане мое семейство. Шарлот каза, че ако поискам, мога да се откажа от името Грей и да взема това, което майка ми е трябвало да носи, преди да се омъжи. Бих могла да бъда Старкуедър. Бих могла да имам истинско име на ловец на сенки.
Чу как Уил изпусна дъха си и видя бялото облаче, образувало се пред лицето му. Широко отворени и ясни, сините му очи бяха приковани върху лицето й. Изражението му беше на човек, който бе решил да извърши нещо ужасяващо, и повикал целия си кураж на помощ, възнамеряваше да го стори.
— Разбира се, че можеш да имаш истинско име на ловец на сенки — заяви той. — Можеш да имаш моето.
Теса го зяпна, застинала на фона на черно-белите стъпала и сняг.
— Твоето име?
Уил направи крачка към нея, така че сега те стояха лице в лице. След това посегна към ръката й и като свали ръкавицата, която пъхна в джоба си, взе дланта й в своята. Задържа я там, обвил пръсти около нейните. Ръката му беше топла и твърда и допирът му накара Теса да потрепери. Очите му бяха сигурни и сини. Те разкриваха цялата му същност — честни и нежни, интелигентни и остроумни, пълни с обич и доброта.
— Омъжи се за мен — каза Уил. — Омъжи се за мен, Тес. Омъжи се за мен и стани Теса Херондейл. Или пък си бъди Теса Грей, или както поискаш да се наричаш, но се омъжи за мен, остани с мен и никога не си отивай, защото не бих могъл да понеса дори един ден от живота ми да отмине, без ти да си до мен.
Снегът се вихреше наоколо, бял, студен и съвършен. Над тях облаците се бяха разкъсали и през пролуките между тях Теса виждаше звездите.
— Джем ми повтори думите на Рейгнър Фел за баща ми — продължи Уил. — Че в живота си той обичал една-единствена жена и за него било или тя, или нищо. За мен това си ти. Обичам те и ще обичам единствено теб, докато умра…
— Уил!
Той прехапа устни. Косата му беше натежала от сняг, ресниците му — обсипани със снежинки.
— Прекалено помпозно ли прозвуча това? Уплаших ли те? Нали знаеш колко ме бива с думите…
— О, знам.
— Не съм забравил какво ми каза веднъж — продължи той. — Че думите имат силата да ни променят. Твоите думи ме промениха, Тес. Направиха ме по-добър човек, отколкото бих бил иначе. Животът е книга и има стотици страници, които все още не съм прочел. Бих искал да ги прочета заедно с теб, колкото се може повече, преди да умра…