Теса сложи ръка на гърдите му, точно над сърцето и усети как то бие под дланта й, с ритъм, който бе само негов.
— Ще ми се да не говореше за смърт — рече тя. — Но дори и така — да, знам колко те бива с думите, Уил… и ги обичам до една. Всяка дума, която изричаш. Глупавите, щурите, красивите и онези, които са само за мен. Обичам тях, както обичам и теб. — Той понечи да каже нещо, ала Теса запуши устата му с ръка. — Обичам думите ти, Уил, но ги задръж за миг — прекъсна го девойката и му се усмихна. — Помисли си за всички думи, които си задържал в себе си през цялото това време, когато дори не подозирах за намеренията ти. Да те отпратя, когато дойде в гостната и ми призна, че ме обичаш, бе най-трудното нещо, което съм правила в живота си. Тогава ми каза, че обичаш думите на сърцето ми, душата ми. Спомням си. Спомням си всяка дума, изречена от теб от онзи ден насам. Никога няма да ги забравя. Толкова много неща искам да ти кажа и толкова много, които искам да чуя от теб. Надявам се, че разполагаме с цял живот, за да ги изречем.
— Значи ще се омъжиш за мен? — попита Уил с леко зашеметен вид, сякаш не можеше да повярва съвсем на късмета си.
— Да — отвърна тя… последната, най-простичката и най-важна дума от всички.
И Уил, който имаше дар слово за всеки случай, отвори уста, само за да я затвори безмълвно. Вместо това се пресегна и я притегли към себе си. Шалът й падна върху стъпалата, ала ръцете му около нея бяха топли, а устните му — горещи върху нейните, когато се наведе, за да я целуне. Имаше вкус на снежинки и вино, на зима, на Уил и на Лондон. Устата му нежно покри нейната, а пръстите му се заровиха в косата й и разпиляха бели плодчета по стъпалата. Теса се вкопчи здраво в него, докато снегът се вихреше около тях. През прозорците на Института чуваше далечните звуци на музиката в балната зала — пиано, виолончело, а над тях, издигащи се като искри, подскочили към небето, сладките, тържествуващи трели на цигулката.
— Не мога да повярвам, че наистина си отиваме у дома — каза Сесили. Беше сплела ръце пред себе си и подскачаше нагоре-надолу в белите си ботуши от ярешка кожа. Беше увита в червено палто, най-яркото нещо в тъмната крипта, с изключение на самия Портал, който грееше със сребърна светлина на насрещната стена.
През него, сякаш зърнати насън, Теса виждаше синьо небе — небето над Института беше в потискащия лондонски сив цвят — и хълмове, завити с тънка снежна покривка. Уил стоеше до нея и рамото му докосваше нейното. Беше пребледнял, изглеждаше нервен и тя копнееше да го улови за ръка.
— Не си „отиваме у дома“, Сеси — възрази той. — Не и за да останем. Отиваме на гости. Искам да представя родителите си на своята годеница… — при тези думи бледността му като че ли понамаля и устните му се извиха в усмивка, — за да се запознаят с момичето, за което ще се оженя.
— О, я стига — скастри го сестра му. — С помощта на Портала можем да ги виждаме, когато си поискаме! Шарлот е консул, така че няма как да загазим.
Шарлот простена.
— Сесили, това е единично пътуване. Порталът не е играчка, която можеш да използваш, когато ти щукне, а тази малка екскурзия трябва да остане в тайна. Никой, освен тези, които сме се събрали тук, не бива да знаят, че сте посетили родителите си, че съм допуснала да нарушите Закона!
— Аз няма да кажа на никого! — възмути се девойката. — Нито пък Гейбриъл. — Тя хвърли поглед към момчето до себе си. — Няма да кажеш на никого, нали?
— Обяснете ми още веднъж защо го вземаме с нас? — попита Уил, обръщайки се колкото към сестра си, толкова и към всички наоколо.
Сесили сложи ръце на кръста си.
— А ти защо вземаш Теса?
— Защото с нея ще се женим — каза Уил и годеницата му се усмихна. Това, че малката сестричка на Уил бе в състояние да го ядосва, както никой друг, все още й се струваше страшно забавно.
— Е, ние с Гейбриъл като нищо може да се венчаем — отвърна Сесили. — Някой ден.
Гейбриъл издаде задавен звук и лицето му придоби стряскащ лилав оттенък.
Уил вдигна ръце.
— Не можеш да се омъжиш, Сесили! Ти си само на петнайсет! Когато аз се оженя, ще съм на осемнайсет! Възрастен човек!
Сестра му не изглеждаше особено впечатлена.
— Може пък да изкараме дълъг годеж — заяви тя. — Не разбирам обаче защо ме съветваш да се омъжа за някого, когото родителите ми никога не са виждали.
Уил за малко да се задави.
— Не те съветвам да се омъжиш за някого, когото родителите ти никога не са виждали!