— Малката ми майчица — отвърна Уил, потвърждавайки предположението на Теса, а после се обърна, в същия миг, в който погледът на по-възрастната жена падна първо върху Теса, а после върху Гейбриъл и очите й се разшириха.
— Мамо, татко, това е Тереза Грей. Сгодени сме и идната година възнамеряваме да се оженим.
Майката на Уил ахна — макар че, за облекчение на Теса, звукът бе по-скоро изненадан, отколкото нещо друго — а баща му начаса погледна към Гейбриъл, а после към Сесили, присвивайки очи.
— А кой е този джентълмен?
Усмивката на Уил стана още по-широка.
— А, той ли. Това е… приятелят на Сесили, господин Гейбриъл Лайтуърм.
Гейбриъл, който тъкмо протягаше ръка, за да се здрависа с господин Херондейл, застина ужасено.
— Лайтууд — едва не се задави той. — Гейбриъл Лайтууд.
— Уил! — Сесили се откъсна от прегръдката на баща си и изгледа брат си свирепо.
Той се обърна към Теса с грейнали сини очи и тя отвори уста, за да му се скара, да каже: „Уил!“, както бе сторила Сесили, ала беше твърде късно — вече бе избухнала в смях.
Епилог
Лондон, мостът Блекфрайърс, 2008 г.
Пронизващият вятър разнасяше покрай тротоара песъчинки чакъл и дребни боклуци — пакетчета от чипс, откъснати страници от вестници, непотребни касови бележки — докато Теса, оглеждайки се за идващи коли, прекоси забързано моста „Блекфрайърс“.
На всеки страничен наблюдател тя би се сторила най-обикновено момиче на около двайсет години: дънки, втъкнати в ботушите, син кашмирен пуловер, който бе купила с голямо намаление по време на януарските разпродажби, и дълга кестенява коса — която се бе накъдрила лекичко от влажното време — разпиляна небрежно по гърба. Ако страничният наблюдател наистина разбираше от мода, щеше да си помисли, че шалът с пейсли десен е имитация, а не стогодишен оригинал, и че гривната около китката й е купена от някой антиквариат, а не е подарък, който бе получила от съпруга си по случай трийсетата годишнина от сватбата им.
Теса забави крачка, когато наближи една от каменните ниши в стената на моста. Сега в тях имаше бетонни пейки, така че човек можеше да седне и да съзерцава сиво-зеленикавата вода, която се плискаше отдолу, или пък катедралата „Сейнт Пол“ в далечината. Навсякъде се носеха най-различни звуци: автомобилни клаксони и трополенето на двуетажни автобуси, звъненето на десетки мобилни телефони, бъбренето на минувачите, едва доловимата музика, долитаща от миниатюрни бели слушалки на айпод.
Теса приседна на една от пейките и подви крака под себе си. Въздухът беше шокиращо чист и ясен — пушекът и замърсяването, които го правеха жълто-черен, когато тя беше момиче, ги нямаше, небето имаше цвят на сиво-синкав мрамор. Отвратително грозният железопътен мост от източната му страна също го нямаше, само колоните все още стърчаха от водата, напомнящи за онова, което вече не съществуваше. Сега във водата се поклащаха жълти шамандури, туристически лодки минаваха насам-натам, а гласовете на гидовете ехтяха от високоговорителите им. Бонбоненочервени автобуси профучаваха по моста, изпращайки малки облачета от листа по бордюрите.
Теса погледна часовника на китката си. Пет минути до пладне. Беше подранила мъничко, но тя винаги идваше по-рано на тяхната ежегодна среща. Така имаше възможност да помисли… да помисли и да си спомни, а нямаше по-добро място и за двете от моста „Блекфрайърс“ — първото място, където наистина бяха разговаряли.
До часовника й беше перлената гривна, която тя никога не сваляше. Уил й я беше подарил на трийсетата годишнина от сватбата им, усмихвайки се, докато я закопчаваше. По онова време в косата му вече бяха започнали да се появяват сиви нишки, знаеше Теса, макар самата тя никога да не ги виждаше. Сякаш обичта й бе надарила и него с умението да се превъплъщава — независимо колко време минаваше, всеки път щом го погледнеше, тя виждаше единствено необузданото, чернокосо момче, в което се беше влюбила.
И досега понякога й се струваше невероятно, че бяха успели да остареят заедно, тя и Уил Херондейл, момчето, за което Гейбриъл Лайтууд веднъж бе казал, че няма да доживее и деветнайсет години. Бяха останали добри приятели със семейство Лайтууд през всичките тези години. Разбира се, съпругът й едва ли можеше да не бъде приятел с мъжа на сестра си. И Сесили, и Гейбриъл бяха посетили Уил в деня на смъртта му, както и Софи, макар че Гидеон бе починал няколко години по-рано.