Теса прекрасно помнеше този ден, деня, в който Мълчаливите братя бяха заявили, че не могат да направят нищо, за да продължат живота на съпруга й. По онова време той вече не можеше да става от леглото. Тя бе изпънала рамене и бе отишла да съобщи новината на семейството и приятелите им, опитвайки се, заради тях, да бъде възможно най-спокойна, макар да имаше чувството, че някой изтръгва сърцето от гърдите й.
Беше юни, яркото, топло лято на 1937 година, пердетата бяха дръпнати и спалнята им беше пълна със слънчева светлина… слънчева светлина и децата на Уил, техните внуци и племенници — синеоките момчета на Сеси, високи и красиви, и двете момичета на Гидеон и Софи — както и онези, които бяха близки на семейството — Шарлот, с побеляла коса, ала с гордо изправен гръб, синовете и дъщерите й, всичките наследили къдравата рижа коса на Хенри.
През целия ден Теса бе седяла на леглото до Уил, който бе облегнал глава на рамото й. Гледката навярно би се сторила странна на някой друг — млада жена, прегърнала с обич мъж, който изглеждаше достатъчно стар, за да й бъде дядо, преплела пръсти в неговите — ала за семейството им тя бе нещо съвсем нормално, това бяха просто Теса и Уил. И тъй като това бяха точно те, през целия ден идваха и си отиваха хора, както правеха ловците на сенки, когато някой умираше, разказваха истории за живота на Уил и за нещата, които двамата с Теса бяха извършили през дългите години, прекарани заедно.
Децата им бяха говорили с топлота за това как бе обичал майка им, неизменно и страстно, как никога не бе имал очи за никоя друга и как родителите им бяха дали пример за любовта, която самите те се надяваха да открият в живота си. Говориха и за обичта му към книгите и как я бе предал и на тях, как ги бе научил да уважават печатното слово и да ценят историите, които то разказваше. Споменаха и как все още ругаеше на уелски, когато изпуснеше нещо, макар иначе рядко да използваше родния си език, както и това, че макар прозата му да беше отлична, поезията му открай време си беше ужасна, което обаче никога не го бе спирало да я рецитира. Когато Уил се беше оттеглил от дейност, беше написал няколко тома история на ловците на сенки, които се радваха на добро име.
Най-големият им син, Джеймс, беше говорил през смях за неотслабващия му страх от патици и постоянната му борба да ги държи настрани от езерцето в имението им в Йоркшир.
Внуците им му бяха напомнили за песента за демонската шарка, на която ги беше научил — когато бяха прекалено малки, както Теса смяташе открай време — и която те бяха запомнили наизуст. Бяха я изпели заедно и фалшиво, скандализирайки Софи.
Със стичащи се по лицето сълзи, Сесили бе разказала за прекрасната реч, която бе произнесъл на сватбата й с Гейбриъл и как след като надълго и нашироко беше възхвалявал качествата на младоженеца, бе завършил с думите: „Мили боже, мислех, че тя се омъжва за Гидеон. Вземам си думите назад“, като по този начин бе подразнил не само Сесили и Гейбриъл, но и Софи. Макар и твърде уморен, за да се засмее, Уил се бе усмихнал на сестра си при спомена и бе стиснал ръката й.
Всички се бяха посмели на навика му да води Теса на романтични „ваканции“ по най-различни места от готически романи, включително и едно отвратително тресавище, където някой беше умрял, ветровит замък, обитаван от призрак, и разбира се, площада в Париж, където си бе наумил, че е бил гилотиниран Сидни Картън, и където бе изкарал акъла на минувачите, крещейки на френски: „Виждам кръвта върху паважа!“
В края на деня, когато небето бе започнало да потъмнява, семейството се бе събрало около леглото му и всички го бяха целунали един по един, след което се бяха разотишли, докато Теса и Уил не бяха останали сами. Тя бе легнала до него, пъхнала бе ръка под главата му и облягайки се на гърдите му, се бе заслушала в постепенно отслабващия ритъм на сърцето му. Шепотът им беше изпълнил сенките, докато те си разказваха истории, които бяха известни единствено на тях двамата. За момичето, което бе цапардосало с каната за вода момчето, дошло да го спаси, и за момчето, което се влюбило в момичето в този миг. За бална зала и балкон, и луна, плаваща по небето като кораб. За пърхащите крила на ангел с часовников механизъм. За светена вода и кръв.
Малко преди полунощ вратата се бе отворила и Джем бе влязъл в стаята. Теса предполагаше, че дотогава вече би трябвало да мисли за него като за брат Закарая, но нито тя, нито Уил някога го бяха наричали така. Беше се появил като сянка в белите си одежди и Теса си бе поела дълбоко дъх, защото знаеше, че именно това бе очаквал Уил и че часът беше ударил.