— Улики за какво?
— За плановете на баща ти — отвърна тя, без да трепне. — За връзката му с Мортмейн, за онова, което е знаел за кроежите на Мортмейн. За адските устройства.
— Никога не съм чувал за никакви шибани адски устройства — избухна Гейбриъл и се изчерви — беше изругал и то пред една дама. Не че Шарлот приличаше на която и да било дама.
— Вярвам ти. Не знам дали и консул Уейланд ще ти повярва, но това си е твоя грижа. Ако ми дадеш адрес…
— Нямам такъв — отчаяно каза Гейбриъл. — Къде бих могъл да отида според теб?
Тя просто го гледаше, повдигнала леко вежди.
— Искам да остана с брат си — заяви най-сетне той, като прекрасно си даваше сметка, че звучи сприхаво и сърдито, макар да не беше сигурен какво да стори по въпроса.
— Ала брат ти живее тук — отвърна Шарлот. — А ти недвусмислено даде да се разбере какво е мнението ти за Института и за моите права върху него. Джем ми каза какво мислиш — че баща ми е подтикнал чичо ти към самоубийство. Не е така, но не очаквам да ми повярваш. Не мога обаче да не се зачудя защо би искал да останеш тук.
— Институтът е убежище.
— Нима баща ти се канеше да го ръководи като такова?
— Не знам! Не знам какви са плановете му… какви бяха плановете!
— Тогава защо ги подкрепяше? — Гласът й беше мек, ала безмилостен.
— Защото ми е баща! — изкрещя Гейбриъл и се извърна рязко. Дишането му беше накъсано и без да си дава сметка какво точно прави, той обви ръце около тялото си, сякаш се боеше, че ще се разпадне на късчета.
Спомени от последните няколко седмици, спомени, които той всячески се бе мъчил да потисне в най-затънтените кътчета на ума си, заплашваха да изскочат на повърхността — седмиците, прекарани в къщата, след като прислугата беше отпратена, в които чуваше звуците, долитащи от стаите на втория етаж, писъците нощем и кръвта по стълбите на сутринта, баща му, който крещеше безсмислици иззад заключената врата на библиотеката, сякаш вече не можеше да оформя думи на английски…
— Ако възнамеряваш да ме изхвърлиш на улицата — добави той, а в гласа му имаше плашещо отчаяние, — направи го сега. Не искам да си мисля, че имам дом, когато не е така. Не искам да вярвам, че отново ще видя брат си, когато това няма да стане.
— Наистина ли мислиш, че той няма да тръгне да те търси? Че няма да те намери, където и да си?
— Мисля, че той вече доказа на кого държи най-много — отвърна Гейбриъл. — И това не съм аз. — Изпъна бавно рамене и свали ръце от тялото си. — Отпрати ме или ми позволи да остана. Няма да те моля.
Шарлот въздъхна.
— Няма да се наложи. Никога досега не съм отпращала някой, който ми е казал, че няма къде да отиде, и не възнамерявам да започна сега. Ще те помоля само за едно. Да позволя някому да живее в Института, в самото сърце на Анклава, означава да се доверя на добрите му намерения. Не ме карай да съжалявам, че съм ти се доверила, Гейбриъл Лайтууд.
Сенките в библиотеката се удължиха. Теса седеше край един от прозорците, а до нея малка лампа със син абажур разпръскваше бледа светлина. Отворена книга почиваше в скута й от няколко часа, ала тя не бе в състояние да се съсредоточи. Очите й се плъзгаха по думите върху страниците, без да ги разбират и тя неведнъж установяваше, че се мъчи да си спомни кой беше този герой и защо прави онова, което прави.
Тъкмо започваше за пореден път пета глава, но щом чу пода да поскърцва, вдигна глава и видя пред себе си Уил, с влажна коса и ръкавици в ръцете.
— Уил — Теса остави книгата на перваза до себе си, — стресна ме.
— Не исках да те прекъсвам — тихо каза той. — Ако четеш… — Той понечи да се извърне.
— Не чета. — Думите на момичето го накараха да спре и да я погледне през рамо. — Сега не мога да се потопя в света на литературата. Не мога да успокоя разтревожения си мозък.
— Нито пък аз — рече младежът, обръщайки се към нея.
Вече не беше изцапан с кръв. Дрехите му бяха чисти, кожата — също, макар че Теса все още можеше да види върху шията му светлорозовите драскотини, които изчезваха в яката на ризата, зараствайки под целебната сила на иратцето.
— Има ли новини за моя… за Джем?
— Няма промяна — отвърна момчето, макар че Теса вече се бе досетила. Ако имаше промяна, Уил нямаше да е тук. — Братята все още не пускат никого в стаята му, дори и Шарлот. А ти защо си тук — смени той темата, — седнала в мрака самичка?
— Бенедикт беше писал на стената в кабинета си — тихо каза Теса. — Преди да се превърне в онова създание, предполагам, или по време на трансформацията. Не съм сигурна. „Адските устройства не знаят милост. Адските устройства не знаят пощада. Адските устройства нямат чет. Адските устройства никога няма да престанат да прииждат.“