— Адските устройства? Предполагам, че е имал предвид създанията с часовников механизъм на Мортмейн. Не че са се мяркали от месеци насам.
— Това не означава, че няма да се върнат. — Теса сведе поглед към надрасканата повърхност на масата в библиотеката. Колко ли пъти Уил и Джем бяха седели тук заедно, уж за да учат и като толкова много отегчени ученици, бяха вдълбавали инициалите си в дървото. — Докато съм тук, ви излагам на опасност.
— Теса, и преди сме говорили за това. Опасността не си ти. Да, Мортмейн иска теб, но ако не си тук, на сигурно място, той лесно ще те пипне и за каква ли разруха ще използва силите ти? Никой не знае… но сме наясно, че си му нужна за нещо и че за нас е най-добре да те държим далеч от него. Не е проява на самопожертвование. Ловците на сенки не са самопожертвователни.
При тези думи Теса вдигна очи.
— Аз пък мисля, че сте много себепожертвователни. — Уил издаде звук на несъгласие и тя продължи: — Несъмнено знаеш, че онова, което вършите, е похвално. Вярно, в Клейва има известна студенина. „Ние сме прах и сенки.“ Но вие сте като героите от древността, като Ахил и Язон.
— Ахил е бил пронизан с отровна стрела, а Язон умрял сам, убит от отломките на собствения си кораб. Такава е съдбата на героите; единствено Ангелът знае защо някой би искал да бъде герой.
Теса го погледна. Под очите му имаше сенки, а пръстите му подръпваха маншетите разсеяно, сякаш и сам не си даваше сметка, че го прави. Месеци, помисли си тя. От месеци насам двамата не бяха оставали насаме за повече от един миг. Случайни срещи в коридора или на двора, неловко разменени любезности. Бяха й липсвали шегите му, книгите, които й заемаше, смехът в очите му. Потънала в спомените за онзи Уил, с когото се разбираше в едно отминало време, тя подхвърли, без да мисли:
— Не мога да забравя какво ми каза веднъж.
Той я погледна изненадано.
— Така ли? Какво?
— Че понякога, когато не можеш да решиш как да постъпиш, си представяш, че си герой от книга, защото е по-лесно да предположиш как би постъпил той.
— Аз навярно не съм онзи, от когото да поискаш съвет, ако търсиш щастие.
— Не щастие. Поне не точно. Искам да помагам… да правя добро… — Тя замълча и въздъхна. — Изчетох много книги, но ако в тях се е криело разковничето, не можах да го намеря. Ти каза, че си Сидни Картън…
Уил издаде неопределен звук и се настани в стола от другата страна на масата. Полуспуснати, миглите му закриваха очите.
— И мисля, че знам кои сме ние тогава — продължи Теса. — Ала аз не искам да бъда Луси Манет, защото тя не прави нищо, за да спаси Чарлс и оставя Сидни да свърши всичко. И освен това е жестока към него.
— Към Чарлс? — попита Уил.
— Към Сидни. Той искал да стане по-добър човек, но тя не му помогнала.
— Не е могла. Била е сгодена за Чарлс Дарней.
— И все пак, не е било мило.
Уил скочи от стола така бързо, както се беше хвърлил в него, и като подпря ръце на масата, се приведе напред. На светлината на синята лампа очите му бяха изключително сини.
— Понякога човек трябва да избира дали да бъде мил, или да постъпи доблестно — каза той. — В някои случаи е невъзможно да направиш и двете.
— Кое е по-добро? — прошепна Теса.
Горчива усмивка изви устните на Уил.
— Предполагам, че зависи от книгата.
Теса изви глава назад, за да го погледне в очите.
— Нали знаеш онова чувство, когато четеш някоя книга и знаеш, че ще се окаже трагедия. Просто усещаш приближаването на студа и мрака, виждаш как примката се затяга около героите, които живеят и дишат върху страниците. Ала ти си въвлечен в историята — сякаш те теглят зад карета и не си в състояние нито да се пуснеш, нито да промениш посоката. — Сините му очи потъмняха от разбиране — естествено, че Уил щеше да разбере — и Теса побърза да продължи. — Струва ми се, че сега се случва съвсем същото, само че не с група персонажи от романите, а с приятелите ми, с хората, които обичам. Не искам да си седя ей така, докато трагедията връхлита отгоре ни. Искам да я отклоня, но не знам как да го направя.
— Боиш се за Джем.
— Да — отвърна Теса. — Тревожа се и за теб.
— Недей — дрезгаво каза Уил. — Не хаби загрижеността си за мен, Тес.
Преди тя да успее да отговори, вратата на библиотеката се отвори. Беше Шарлот, която изглеждаше направо капнала. Уил бързо се обърна към нея.