— Как е Джем?
— Буден и говори — отвърна Шарлот. — Взе малко уин фен, а Мълчаливите братя успяха да спрат вътрешния кръвоизлив и да стабилизират състоянието му.
При споменаването на вътрешен кръвоизлив Уил придоби вид, сякаш всеки момент ще повърне; Теса предположи, че и нейното изражение не е много по-различно.
— Може да приеме един посетител — продължи Шарлот. — Всъщност той дори каза кого иска.
Уил и Теса се спогледаха учудено. Теса знаеше какво си мислят и двамата: кой от тях щеше да бъде посетителят? Тя беше годеницата на Джем, но пък Уил беше негов парабатай, което беше свещено само по себе си. Уил тъкмо правеше крачка назад, когато Шарлот, която звучеше изтощена до мозъка на костите си, отново проговори:
— Помоли да повикам теб, Уил.
Слисан, Уил хвърли поглед към Теса.
— Аз…
Девойката не можеше да се престори, че не забеляза жегналата я изненада, както и нещо, което доста приличаше на завист, но безжалостно смаза и двете чувства. Обичаше Джем достатъчно, за да иска онова, което и той искаше за себе си. А и годеникът й винаги имаше основание.
— Върви — меко го подтикна тя. — Разбира се, че ще иска да те види.
Уил тръгна към вратата, за да се присъедини към Шарлот, но в средата на стаята спря и се върна при момичето.
— Теса — каза, — докато съм при Джем, ще направиш ли нещо за мен?
Тя го погледна и преглътна с усилие. Беше твърде близо, прекалено близо — очертанията на лицето и тялото на Уил бяха плътно пред очите й, а гласът му отекна в ушите й.
— Естествено. Какво?
До: Едмънд и Линет Херондейл
Имението Рейвънскар
Западен Йоркшир
Сесили яростно зачеркна изписаните редове, смачка листа в юмрука си и облегна глава върху бюрото.
Беше започвала това писмо толкова пъти и нито веднъж не бе успяла да напише нещо задоволително. Навярно не би трябвало да опитва сега, помисли си тя, не и когато откак се върна в Института всячески се опитваше да успокои нервите си. Всички се суетяха около Джем. А Уил, след като погледна набързо контузиите й в градината, почти не й беше проговорил. Хенри се бе втурнал да намери Шарлот, Гидеон беше придърпал Гейбриъл настрани и ето че Сесили беше поела по стълбите на Института сама.
Беше отишла в стаята си и без да си дава труда да свали бойното облекло, се бе сгушила върху мекото легло с балдахин. Докато лежеше в сенките, заслушана в далечните звуци на града отвън, сърцето й се бе свило от внезапна носталгия по дома. Спомнила си бе зелените хълмове на Уелс и своите родители и бе скочила от леглото, сякаш я бяха изхвърлили оттам. Препъвайки се в бързината, беше отишла до бюрото, взела бе писалка и лист хартия, изцапвайки пръстите си с мастило в нетърпението си. Ала така и не бе успяла да намери правилните думи. Струваше й се, че съжалението и самотата се процеждат от порите й, но така и не можеше да оформи тези чувства в нещо, което родителите й биха били в състояние да прочетат.
В този миг на вратата се почука. Сесили посегна към книгата, която бе оставила на бюрото, отвори я, сякаш четеше, и каза:
— Влез.
Вратата се отвори и Теса се показа колебливо на прага. Вече не носеше съсипаните булчински одежди, а обикновена рокля от син муселин. Двете украшения проблясваха около шията й — ангелът с часовников механизъм и нефритеният медальон, който бе сватбен подарък от Джем.
Сесили я погледна любопитно. Въпреки че отношенията между тях бяха дружелюбни, двете момичета не бяха особено близки. У Теса имаше някаква предпазливост и макар да подозираше каква бе причината за това, Сесили не можеше да го докаже. На всичкото отгоре, госпожица Грей притежаваше и някакво особено, почти магическо излъчване. Сесили знаеше, че тя е в състояние да се превъплътява, като приема външния вид на всяко същество, и просто не можеше да се отърве от усещането, че това е неестествено. Как би могъл да познаваш истинското лице на някого, който може да го измени с лекотата, с която другите сменяха дрехите си?