— Да. — Уил направи крачка напред и сложи ръце върху раменете на Джем, така остри под дланите му, костите — прилични на крилете на птица. — Това не е празно обещание, Джеймс. Вярвай ми, никой не познава по-добре от мен болката на напразната надежда. Ще търся и ако изобщо съществува нещо, което да те спаси, аз ще го открия. Ала дотогава — животът си е твой и ти решаваш как искаш да го живееш.
Колкото и да беше невероятно, Джем се усмихна.
— Знам го — каза той, — но беше наистина любезно от твоя страна да ми го напомниш.
— Аз съм самата любезност. — Погледът на Уил обходи лицето на приятеля му, лице, което познаваше така добре, както и своето собствено. — Освен това съм упорит. Няма да те изгубя. Не и докато съм жив.
Очите на Джем се разшириха, но не отрони нито дума. Нямаше какво повече да се каже. Уил свали ръце от раменете на своя парабатай и се обърна към вратата.
Сесили стоеше там, където и по-рано този ден, стиснала нож в десницата си. Прицели се, след което отметна ръка назад. Оръжието полетя във въздуха и се заби в стената, няколко милиметра извън очертанията на мишената.
Разговорът с Теса не беше успокоил нервите й, тъкмо обратното — само още повече ги беше обтегнал. Госпожица Грей изглеждаше като уловена в капан, а от нея се излъчваше някаква примирена печал, от която Сесили се бе почувствала напрегната и раздразнителна. Колкото и да беше ядосана на Уил, не можеше да не се усети, че в сърцето си Теса таи някакъв страх за него, боязън, за която не искаше да говори, и Сесили копнееше да узнае каква е тя. Как би могла да предпази брат си, ако нямаше представа от какво да го пази?
Взе ножа от стената, върна се на мястото си и отново го хвърли. Той се заби още по-далеч от мишената и момичето изпусна сърдита въздишка.
— Uffern nef! — изруга тя на уелски. Ако беше тук, майка й щеше да е ужасно възмутена, но нея я нямаше.
— Пет — провлечено се обади някой откъм коридора.
Сесили се стресна и се обърна. На прага имаше сянка, която се раздвижи и се превърна в Гейбриъл Лайтууд, с разрошена кестенява коса и зелени очи, остри като стъкло. Беше висок поне колкото Уил, ако не и повече, и бе по-слаб от брат си.
— Не ви разбрах, господин Лайтууд.
— Хвърлянето ви — обясни той и протегна изящно ръка. — Давам му пет точки. Може би трябва да поработите над умението и техниката си, но несъмнено притежавате естествена дарба. Нуждаете се от практика.
— Уил ме тренира — информира го Сесили, докато той се приближаваше.
Едното ъгълче на устните му се повдигна.
— Както казах — трябва ви практика.
— Предполагам, че вие можете да го направите по-добре.
Гейбриъл издърпа ножа от стената и острието проблесна, когато го завъртя между пръстите си.
— Да — отвърна той. — Бях обучен от най-добрите, а сега на свой ред обучавам госпожица Колинс и госпожица Грей…
— Чух. Докато не ви омръзнало. Не бих казала, че това е отдадеността, която човек би търсил у един учител. — Сесили се стараеше да говори равнодушно. Помнеше допира му, когато й беше помогнал да се изправи в имението Лайтууд, но знаеше, че Уил не го харесва, а и самоуверената хладина в гласа му я дразнеше.
Гейбриъл докосна върха на ножа с пръста си и начаса избликна капка кръв, като алено мънисто. Той имаше мазолести пръсти, а опакото на дланите му беше осеяно с лунички.
— Преоблекли сте се.
— Цялата бях покрита с кръв. — Погледът й го обходи изпитателно от горе до долу. — Виждам, че вие не сте.
За миг по лицето му пробяга странно изражение. Изчезна само след миг, ала Сесили достатъчно дълго бе гледала как брат й крие чувствата си, за да разпознае признаците.
— Тук нямам дрехи — отвърна той. — А и не знам къде ще живея. Бих могъл да се върна в някоя от къщите на семейството ми, но…
— Обмисляте дали да не останете в Института? — учуди се девойката, прочитайки го върху лицето му. — Какво каза Шарлот?
— Ще разреши. — За миг изражението на Гейбриъл се промени и там, където досега имаше само суровост, неочаквано се появи уязвимост. — Брат ми е тук.
— Да — отвърна Сесили. — Моят също.
За момент младежът не каза нищо, сякаш това изобщо не му беше минало през ума.
— Уил — рече той най-сетне. — Много приличате на него. Доста е… смущаващо. — След това поклати глава, сякаш за да проясни мислите си. — Преди малко го видях. Излизаше от Института така, сякаш четиримата конници на Апокалипсиса са по петите му. Предполагам, че нямате представа какво става?