Цел. Сърцето на Сесили подскочи. Тя издърпа ножа от ръцете на Гейбриъл, без да обръща внимание на сепнатото му възклицание.
— Ни най-малко — отвърна, — но възнамерявам да разбера.
Точно както Ситито спускаше кепенци в края на работния ден, така Ийст Енд започваше да кипи от живот тъкмо тогава. Уил се придвижваше през улици, от двете страни на които имаше сергии, където се продаваха дрехи и обувки втора употреба. Вехтошари и точилари бутаха количките си през тесните улички, оповестявайки с дрезгави гласове какво събират или предлагат. Касапи, надянали опръскани с кръв престилки, се облягаха небрежно на прага на своите магазини, в чиито витрини висяха заклани животни. Жени простираха пране и си говореха през улицата с типичното за тази част на града произношение, от което думите им звучаха в ушите на Уил почти толкова неразбираемо, колкото и ако бяха на руски.
Беше започнало да ръми и косата му бе влажна. Той пресече пред един магазин за продажба на тютюн на едро (вече затворен за през нощта) и свърна в една по-малка уличка. В далечината виждаше камбанарията на църквата Уайтчапъл. Наоколо се спускаха сенки, мъглата беше гъста, мека и миришеше на желязо и смет. Тясна канавка, пълна с воняща вода, минаваше по средата на улицата. Отпред имаше порта, от двете страни на която висяха газени лампи, от онези, които се окачваха на каретите. Докато минаваше покрай нея, Уил изведнъж се стрелна напред и протегна ръка.
Разнесе се вик, а миг по-късно той придърпваше към себе си слабичка фигура, облечена в черно — Сесили, метнала набързо кадифен плащ върху бойното си облекло. Тъмна коса се показваше около качулката, изпод която го гледаха собствените му сини очи, пълни с ярост.
— Пусни ме!
— Защо ме следиш из задните улички на Лондон, малка идиотка такава? — Уил разтърси лекичко ръката й.
Очите на сестра му се присвиха.
— Тази сутрин бях кариад, а сега — идиотка?
— Тези улици са опасни. А ти изобщо не ги познаваш. Дори не си използвала магически прах. Едно е да заявиш, че не се боиш от нищо, когато живееш в провинцията, но това е Лондон.
— Не се боя от Лондон — предизвикателно заяви тя.
Уил се приведе още по-близо към нея и почти изсъска в ухото й:
— Fyddai’n wneud unrhyw dda yn ddweud wrthych i fynd adref?
Сесили се засмя.
— Не, няма никакъв смисъл да ми казваш да се върна вкъщи. Rwyt ti fy mrawd ac rwy eisiau mynd efo chi.
Думите й го накараха да примигне. „Ти си ми брат и искам да дойда с теб.“ Звучеше като нещата, които бе свикнал да чува от Джем и макар че Сесили бе толкова различна от него, колкото изобщо беше възможно, по едно нещо все пак си приличаха — и двамата бяха невероятно упорити. Когато сестра му заявеше, че иска нещо, не ставаше въпрос за празно желание, а за желязна решимост.
— Въобще ли не те е грижа накъде съм тръгнал? А ако отивам в Ада?
— Открай време ми се ще да видя Ада — спокойно отговори Сесили. — Мислех, че на всички им е интересно.
— Повечето от нас прекарват целия си живот, мъчейки се да не попаднат в него — каза Уил. — Ако толкова държиш да знаеш, отивам в свърталището на един ифрит, за да купя наркотични вещества от агресивни, безпътни негодници. Напълно е възможно да ти хвърлят един поглед и да решат да те продадат.
— Няма ли да им попречиш?
— Предполагам, че зависи от това колко ще ми предложат.
Сесили поклати глава.
— Джем е твой парабатай. Твой побратим, отреден ти от Клейва. Но аз съм ти сестра по кръвна линия. Защо си готов да сториш всичко за него, а от мен искаш единствено да си отида вкъщи?
— Откъде знаеш, че наркотичните вещества са за Джем?
— Не съм глупачка, Уил.
— И толкова по-жалко — промърмори той. — Джем… Джем е по-добрата част от мен. Не очаквам да разбереш. Дължа му го.
— Какво съм аз тогава? — попита Сесили.
Младежът шумно изпусна дъха си, прекалено ядосан, за да се сдържи.
— Ти си слабото ми място.
— А Теса е сърцето ти. — Думите на сестра му прозвучаха не ядосано, а замислено. — Както ти казах, не съм глупачка — добави тя, виждайки слисването му. — Знам, че я обичаш.
Уил вдигна ръка към главата си, сякаш от думите й го беше пронизала остра болка.
— Казала ли си на някого? Не бива да го правиш, Сесили. Никой не знае и трябва да си остане така.
— Наистина ли мислиш, че аз бих споделила някому твоите чувства?
— Не, предполагам, че не би го сторила. — Гласът му стана суров. — Сигурно ужасно се срамуваш от брат си — да храни забранени чувства към годеницата на своя парабатай…