— Не се срамувам от теб, Уил. Каквото и да изпитваш, не си направил нищо нередно, а предполагам, че всички желаем неща, които не можем да имаме.
— Така ли? И какво е това, което ти искаш, а не можеш да имаш?
— Да си дойдеш у дома. — Кичур черна коса бе залепнал за бузата й от влагата и й придаваше вид сякаш бе плакала, макар Уил да знаеше, че не е така.
— Институтът е моят дом. — Той въздъхна и облегна глава на каменния свод. — Не мога да стоя тук и да споря с теб цяла вечер, Сеси. Ако наистина си решила да ме последваш в Ада, не мога да те спра.
— Най-сетне ти дойде умът в главата. Знаех, че рано или късно ще стане — нали все пак имаш моята кръв.
Уил отново потисна желанието да я разтърси.
— Готова ли си?
Тя кимна и Уил вдигна ръка, за да почука на портата.
Вратата се отвори рязко и Гидеон застана на прага на спалнята си, примигвайки, сякаш досега е бил затворен в някое тъмно място и току-що е излязъл на светло. Панталоните и ризата му бяха измачкани, а една от тирантите му се беше смъкнала до средата на ръката му.
— Господин Лайтууд? — Софи се поколеба на прага. Носеше поднос, натоварен с кифлички и чай, достатъчно тежък, за да е неудобен. — Бриджет каза, че сте позвънили за поднос…
— Да. Разбира се. Да. Влез. — Напълно разбуден, Гидеон изправи рамене и й помогна да прекрачи прага.
Очевидно изритани небрежно, ботушите му бяха в ъгъла. Всъщност, на цялата стая й липсваше обичайната подреденост: бойното му облекло беше преметнато през облегалката на един стол — Софи потръпна вътрешно при мисълта какви щети щеше да причини това на тапицерията — върху нощното шкафче имаше полуизядена ябълка, а насред леглото се беше опънал Гейбриъл Лайтууд и спеше дълбоко.
Очевидно носеше дрехи на брат си, защото му бяха прекалено къси на китките и глезените. Заспал, той изглеждаше по-млад, обичайното напрежение бе напуснало лицето му. Едната му ръка стискаше възглавницата, сякаш за да почерпи сигурност от нея.
— Не можах да го събудя — каза Гидеон, като несъзнателно обви ръце около лактите си. — Трябваше да го заведа в неговата стая, но… — От устните му се откъсна въздишка. — Просто не намерих сили.
— Ще остане ли? — попита Софи, докато слагаше подноса върху нощното шкафче. — В Института, имам предвид.
— Аз… не знам. Така мисля. Шарлот му е казала, че е добре дошъл. Струва ми се, че тя го ужасява. — Крайчетата на устните му подскочиха лекичко.
— Госпожа Брануел? — Софи настръхна, както винаги, когато смяташе, че някой критикува господарката й. — Та тя е най-милата жена на света!
— Да… мисля, че именно затова го плаши толкова. Прегърнала го и му казала, че ако се нанесе тук, случилото се с баща ми ще остане в миналото. Не съм съвсем сигурен какво точно от „случилото се с баща ми“ е имала предвид — сухо добави Гидеон. — Най-вероятно, когато Гейбриъл го подкрепи в опита му да сложи ръка на Института.
— Не смятате, че е имала предвид най-скорошната случка? — Софи отметна кичур коса, изплъзнал се изпод шапчицата й. — Със…
— Огромния червей? Не, колкото и да е странно, не мисля. Ала на брат ми не му е в природата да очаква прошка. За каквото и да било. Той разбира единствено от най-сурова дисциплина. Навярно си мисли, че Шарлот се опитва да му погоди някакъв номер. Или че е луда. Завела го е в стаята, където да се нанесе, но според мен всичко това го е уплашило. Дойде, за да го обсъдим, но заспа. — Гидеон въздъхна и погледна към младежа в леглото си със смесица от обич, раздразнение и тъга.
Сърцето на Софи се изпълни със съчувствие.
— Сестра ви… — започна тя.
— О, Татяна и за миг не би си помислила да остане тук. Избягала е при семейство Блекторн, роднините на мъжа й, и толкова по-добре. Тя не е глупачка — всъщност, смята се за забележително умна — но е самомнителна и суетна и двамата с брат ми не се обичат особено. А и той не е спал от дни насам. Чакал е в онази проклета къща, без да може да влезе в библиотеката, блъскайки по вратата, без да получи никакъв отговор от татко…
— Искате да го защитите — отбеляза Софи.
— Естествено. Той е по-малкият ми брат.
Гидеон се приближи до леглото и докосна разрошената кестенява коса на Гейбриъл. Другото момче се размърда и издаде неспокоен звук, но не се събуди.
— Мислех, че отказва да ви прости, задето се опълчихте на баща си — каза Софи. — Споменахте… че се боите от това. Че за него постъпката ви е измяна към името Лайтууд.
— Мисля, че е започнал да се съмнява в добрата репутация на фамилията ни. Точно както стана с мен в Мадрид.