Младежът се отдръпна от леглото, а Софи наклони глава на една страна.
— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам за баща ви. Каквото и да говорят за него, каквото и да е сторил, той ви е отгледал.
Гидеон се обърна към нея.
— Но, Софи…
Девойката не поправи обръщението му.
— Знам, че е извършил отвратителни неща, но въпреки това трябва да ви бъде позволено да скърбите за него. Никой не може да ви отнеме мъката — тя е ваша и само ваша.
Той я докосна леко по бузата с върха на пръстите си.
— Знаеш ли, че името ти означава „мъдрост“? Прекрасно ти подхожда.
Софи преглътна.
— Господин Лайтууд…
Ала пръстите му вече се бяха разперили, за да уловят бузата й в длан и той се навеждаше, за да я целуне.
— Софи… — прошепна, а после устните им се срещнаха — леко докосване, което постепенно стана по-настойчиво, когато той я придърпа още по-близо.
Нежно и деликатно тя обви ръце („толкова груби, похабени от пране и носене на какво ли не, от търкане на решетки, бърсане на прах и лъскане на мебели“, тревожеше се тя, но Гидеон като че ли нямаше нищо против и дори не забелязваше) около раменете му.
Тя се присламчи още по-плътно, при което токът на обувката й се закачи за килима и Софи политна към пода, но Гидеон я улови и паднаха заедно. Лицето на девойката пламна от смущение — мили боже, той щеше да си помисли, че нарочно го е дръпнала на земята, че е някаква разпусната луда жена, копнееща за плътска страст. Шапчицата й падна и тъмните къдрици се разпиляха по лицето й. Килимът под нея беше мек, а над нея беше Гидеон и шепнеше загрижено името й. Все така изчервена, тя извърна глава настрани и установи, че се взира под леглото му.
— Господин Лайтууд — каза, повдигайки се на лакти. — Това под леглото ви кифлички ли са?
Младежът се вцепени, примигвайки като заек, хванат натясно от ловджийски хрътки.
— Какво?
— Там. — Софи посочи тъмната купчинка под рамката. — Под леглото ви има същинска планина от кифлички. Какво, за бога, е това?
Гидеон седна и прокара ръце през разрошената си коса, а момичето се отдръпна рязко, при което полите й прошумоляха около нея.
— Аз…
— Вие се обаждахте за тези кифлички. Почти всеки ден. Лично ги поръчвахте, господин Лайтууд. Защо сте го правили, ако не сте ги искали?
Бузите му поаленяха.
— Само с този претекст можех да те видя, за друг начин не се сещах. Ти отказваше да разговаряш с мен, не желаеше и да ме изслушаш, когато се опитвах да те заприказвам…
— Затова сте лъгали? — Софи грабна падналата си шапчица и се изправи. — Давате ли си сметка колко работа имам, господин Лайтууд? Да нося въглища и гореща вода, да бърша прах и да полирам мебелите, да почиствам след вас и останалите… Не ми тежи и не се оплаквам, но как смеете да ми създавате допълнителна работа, да ме карате да влача тежки подноси нагоре-надолу по стълбите, само за да ви донеса нещо, което дори не искате?
Гидеон, чиито дрехи сега бяха още по-измачкани, скочи на крака.
— Прости ми — промълви той. — Изобщо не помислих.
— Не. — Софи яростно натъпка косата под шапчицата си. — Такива като вас никога не мислят, нали?
И с тези думи тя излезе от стаята, оставяйки го да се взира безнадеждно след нея.
— Чудесна я свърши, братко — обади се Гейбриъл от леглото, примигвайки срещу него със сънени зелени очи.
Гидеон го замери с една кифличка.
— Хенри. — Шарлот прекоси пода на криптата. Факлите с магическа светлина грееха толкова ярко, сякаш беше ден, макар тя да знаеше, че наближава полунощ.
Съпругът й се беше надвесил над най-голямата от дървените маси, разположени в средата на помещението. Върху една от другите маси, в стъкленица, над която се издигаха облачета лилав дим, гореше нещо зловонно. Голямо парче хартия, от онази, в която касапите увиват стоката си, беше разстлано върху масата на Хенри и той го изписваше с най-различни шифри и изчисления, като си мърмореше под носа.
— Хенри, миличък, не си ли изтощен? От часове си тук.
Мъжът се сепна и вдигна глава, побутвайки нагоре очилата, които носеше, когато работеше.
— Шарлот! — Изглеждаше учуден, макар че очевидно му беше приятно да я види. Само той, помисли си сухо Шарлот, бе способен да се учуди като види жена си в собствения им дом. — Ангел мой, какво правиш тук долу? Този студ не е благоприятен за бебето.
Съпругата му се засмя, но не се възпротиви, когато той се приближи до нея и я прегърна нежно. Откакто бе разбрал, че ще си имат дете, се държеше с нея сякаш беше направена от крехък порцелан. Сега я целуна по върха на главата и се отдръпна лекичко, за да се взре изпитателно в лицето й.