— Всъщност изглеждаш малко бледа. Може би вместо вечеря би било по-добре да помолиш Софи да ти донесе укрепващ говежди бульон в стаята? Ще ида да…
— Хенри, още преди часове решихме да не вечеряме и вместо това всички получиха сандвичи в стаите си. Джем все още е твърде болен, за да се храни, а момчетата Лайтууд са твърде потресени. Знаеш какъв е Уил, когато Джем не е добре. Както и Теса. Честно казано, всички в къщата се чувстват като разглобени на съставните си части.
— Сандвичи? — замечтано повтори Хенри, за когото това май беше най-съществената част от думите на жена му.
Шарлот се усмихна.
— Има и за теб, Хенри, на горния етаж. Ако си в състояние да се откъснеш от това тук. Предполагам, че не бива да ти се сърдя — знам, че преглеждаш дневниците на Бенедикт и съм сигурна, че са ужасно интересни, — но върху какво точно работиш всъщност?
— Портал — разпалено отговори Хенри. — Метод за пътуване. Нещо, което би могло да пренесе някой ловец на сенки от единия край на света до другия за броени секунди. Идеята ми дойде от пръстените на Мортмейн.
Очите на Шарлот се разшириха.
— Но пръстените на Мортмейн несъмнено са черна магия…
— Това обаче не е. А, да, има и още нещо. Ела. Отнася се до Бюфорд.
Съпругата му го остави да я улови за ръката и да я поведе през стаята.
— Хенри, поне сто пъти ти казах, че няма да кръстя Бюфорд никое от децата ни… В името на Ангела, това люлка ли е?
Мъжът й грейна.
— Нещо по-добро от люлка! — заяви той и махна с ръка към дървено, солидно на вид бебешко креватче, провесено между две колони, за да може да се люлее. Шарлот трябваше да признае, че изглеждаше наистина добре.
— Самолюлееща се люлка!
— Какво? — попита тя немощно.
— Само гледай. — Видимо горд, Хенри пристъпи напред и натисна някакво невидимо копче. Начаса креватчето започна да се люлее наляво-надясно.
Шарлот изпусна дъха си.
— Прекрасно е, миличък.
— Нали ти харесва? — Лицето на съпруга й грееше. — Ето, сега се люлее малко по-силно.
И наистина беше така, с движение, от което Шарлот изпита чувството, че се намира насред открито, развълнувано море.
— Хм… — отрони тя. — Хенри, искам да поговорим за нещо. Нещо важно.
— По-важно от това детето ни да бъде приспивано от нежно полюшване всяка вечер?
— Клейвът е решил да освободи Джесамин. Връща се в Института. След два дни.
Той се обърна към нея с изумено изражение. Зад него люлката се поклащаше още по-бързо, като карета, носеща се с пълна скорост.
— Връща се тук?
— Хенри, тя няма къде другаде да отиде.
Мъжът й отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже каквото и да било, се разнесе ужасяващ трясък, люлката се откъсна и полетя през стаята, блъскайки се в насрещната стена, където стана на трески.
Шарлот ахна тихичко и закри устата си с ръка. Хенри сбърчи чело.
— Може би ако пооправя малко дизайна…
— Не, Хенри — твърдо заяви тя.
— Ама…
— В никакъв случай. — Гласът й беше режещ като кама.
— Много добре, мила.
„Адските устройства не знаят милост. Адските устройства не знаят пощада. Адските устройства нямат чет. Адските устройства никога няма да престанат да прииждат.“
Думите, написани на стената в кабинета на Бенедикт, отекваха в главата на Теса, докато тя седеше край леглото на Джем и го гледаше как спи. Не беше сигурна колко е часът, но знаеше, че трябва да е „по много късна доба“, както би казала Бриджет, несъмнено — след полунощ. Беше заварила годеника си буден, когато бе дошла в стаята му, малко след като Уил си бе тръгнал; буден, седнал в леглото и достатъчно добре, за да хапне препечена филийка с чай, макар че беше по-блед, а дишането му — по-затруднено, отколкото й харесваше.
Софи бе дошла по-късно, за да отнесе храната, и се беше усмихнала на Теса.
— Оправете възглавниците му — посъветвала я беше тя шепнешком и девойката го бе направила, макар че суетенето й очевидно бе развеселило Джем.
Теса нямаше особен опит с това какво се прави в стаята на болен. Да се грижи за брат си, когато беше пиян, бе най-близкото подобие на това да се вживее в ролята на милосърдна сестра. Ала сега, когато ставаше дума за годеника й, тя нямаше нищо против да го прави, искаше да седи до него и да държи ръката му, докато той диша леко с полупритворени очи, а ресниците му потрепват върху скулите.
— Не беше много героично — неочаквано каза той, без да отваря очи, макар че гласът му беше силен.