Теса се сепна и се приведе напред. По-рано беше мушнала пръсти между неговите и сега сплетените им ръце почиваха върху леглото до него.
— Какво имаш предвид?
— Това днес — отвърна тихо той и се закашля. — Когато припаднах, кашляйки кръв в имението на Лайтууд…
— Това само подобри външния вид на мястото.
— Сега звучиш като Уил. — Джем се усмихна сънливо. — И освен това смени темата, също както би сторил той.
— Естествено. Сякаш бих започнала да те ценя по-малко, защото си се разболял. Знаеш, че не е така. Освен това днес се държа достатъчно геройски. Макар че Уил тъкмо казваше по-рано — добави тя, — че краят на героите никога не е щастлив.
— А! — Джем стисна лекичко ръката й, а после я пусна. — Е, един герой вижда нещата от гледната точка на героя, нали? Но що се отнася до нас, отговорът е прост.
— Така ли?
— Разбира се. Героите устояват, защото ние се нуждаем от тях. Не заради самите себе си.
— Говориш така, сякаш ти не си един от тях. — Теса посегна да отметне кичур коса от челото му и той притвори очи под допира й. — Джем… някога… — Тя се поколеба. — Мислил ли си за начини да удължиш живота си, които не са противоотрова на наркотика?
Тук Джем най-сетне отвори очи.
— Какво имаш предвид?
Теса си помисли за Уил на пода в таванското помещение, давещ се със светена вода.
— Да станеш вампир. Така ще живееш вечно…
Джем се надигна върху възглавниците.
— Теса, не. Недей… не може да мислиш така.
Тя извърна очи.
— Толкова ли ти е противна самата мисъл да станеш долноземец?
— Теса… — Той изпусна дъха си. — Аз съм ловец на сенки. Нефилим. Като родителите си. Това е съдбата, която съм си избрал, така както наследството на майка ми е част от мен. Което не означава, че мразя баща си. Но искам да уважа техния дар, кръвта на Ангела, доверието, което ми е оказано, клетвите, които съм дал. Пък и не мисля, че от мен би излязъл особено добър вампир. Повечето вампири ни ненавиждат. Понякога превръщат някой нефилим в един от тях, като шега, ала той е отритнат от останалите. Ние носим деня и огъня на ангелите във вените си — все неща, които те ненавиждат. Ще ме отбягват. Вече няма да съм парабатаят на Уил, нито ще съм добре дошъл в Института. Не, Теса. Предпочитам да умра, да се преродя и отново да видя слънцето, отколкото да живея до края на света, без никога повече да зърна дневна светлина.
— Ами ако станеш Мълчалив брат? Според Кодекса, руните, които поставят върху себе си, са достатъчно силни, за да спрат смъртта.
— Мълчаливите братя не могат да се женят, Теса — вирна брадичка Джем.
Тя отдавна знаеше, че под благостта му се таи упорство, не по-малко от това на Уил, и сега го видя съвсем ясно — стомана, скрита под коприна.
— Нали знаеш, че бих предпочела да си жив и да не се ожениш за мен, отколкото… — Гърлото й се сви, неспособно да изрече тази дума.
Погледът на Джем поомекна мъничко.
— Този път също е затворен за мен. С уин фена, тровещ кръвта ми, няма да преживея полагането на руните, които те носят. Ще трябва да престана да вземам наркотика, докато организмът ми не се изчисти от него, а това несъмнено ще ме убие. — Вероятно беше съзрял нещо в изражението й, защото гласът му омекна: — Пък и какъв живот водят Мълчаливите братя — сенки и мрак, мълчание и… никаква музика. — Той преглътна. — И освен това, не искам да живея вечно.
— Аз може би ще живея вечно — каза Теса. Същинските мащаби на този факт бяха нещо, което тя все още не бе в състояние да осъзнае напълно. Да приемеш мисълта, че животът ти никога няма да свърши, бе също толкова трудно, колкото и тази, че един ден ще умреш.
— Знам — каза Джем. — И съжалявам за това, защото смятам, че никой не би трябвало да е принуден да носи такъв товар. Знаеш за вярата ми, че един ден отново ще живея, Теса. Ще се завърна, макар и не в това тяло. Между душите, които са се обичали, съществува притегляне и в следващите им животи. Ще видя Уил, родителите си, чичовците си, Шарлот и Хенри…
— Ала не и мен.
Тази мисъл не за първи път минаваше през ума й, макар че тя всеки път я потискаше.
„Ако съм безсмъртна, значи имам само този живот. Няма да се върна и да се променя като теб, Джеймс. Няма да те видя в Рая, нито на бреговете на голямата река, или какъвто и живот да ни очаква отвъд този.“
— Но сега те виждам. — Джем се пресегна и допря длан до бузата й; сребристосивите му очи се взряха изпитателно в нейните.
— И аз теб — прошепна Теса и той се усмихна уморено и притвори клепачи.
Девойката положи ръка върху неговата, бузата й прилепваше плътно в извивката на другата му длан. Седя така, безмълвна под хладния допир на пръстите му, докато дишането му стана равномерно, а пръстите му, вплетени в нейните, се отпуснаха — беше заспал. С печална усмивка тя нежно свали ръката му, така че да почива върху завивката до него.