Вратата на спалнята се отвори и когато се обърна, Теса видя Уил, застанал на прага, все още с плащ и ръкавици. Един поглед към мрачното му разстроено лице й беше достатъчен, за да я накара да се изправи и да го последва в коридора.
Той вече бе хукнал навън със стремглавата крачка на човек, гонен от дявола. Теса затвори внимателно вратата след себе си и се разбърза, за да го настигне.
— Какво има, Уил? Какво се е случило?
— Току-що се връщам от Ийст Енд. — В гласа му имаше болка, каквато Теса не беше чувала от онзи ден в гостната, когато му бе казала, че е сгодена за Джем. — Отидох, за да потърся още уин фен. Ала такъв няма.
Момичето едва не се препъна.
— Как така „няма“? Джем има запаси, нали?
Междувременно бяха достигнали стълбите и сега Уил се обърна, за да я погледне, слизайки заднишком по стъпалата.
— Свършили са — отсечено каза той. — Не искаше да научаваш, но няма как да го скрием от теб. Неговият уин фен е свършил, а не мога да намеря нов. Винаги аз му го купувах. Имах доставчици, но те до един са изчезнали или пък нямат какво да ми продадат. Първо отидох на онова място… там, където двамата с Джем ме открихте. Нямаха никакъв уин фен.
— Тогава някъде другаде…
— Обиколих навсякъде. — Уил отново се обърна напред, когато стигнаха на втория етаж, където бяха библиотеката и гостната. Вратите и на двете стаи бяха отворени и от тях в коридора се прокрадваше светлина. — Навсякъде. На последното място, където бях, някой ми каза, че всички запаси са били изкупени нарочно през последните няколко седмици. Няма и трохичка.
— Но Джем… — поде Теса, а шокът се разливаше из тялото й като пожар. — Без уин фен…
— Той ще умре. — Уил поспря за миг пред вратата на библиотеката и очите му срещнаха нейните. — Тъкмо този следобед ми даде позволение да потърся лек за него. Да се опитам да намеря нещо. А ето че сега ще умре, защото не мога да го опазя жив достатъчно дълго, за да го открия.
— Не — заяви тя. — Няма да умре. Ние няма да го позволим.
Младежът прекрачи прага на библиотеката заедно с Теса, и погледът му обходи познатата стая, масите със запалените върху тях лампи, рафтовете със стари томове.
— Има книги — каза той, сякаш девойката изобщо не беше проговорила. — Книги, до които се допитвах; книги за различни редки отрови. — Той отиде до една от лавиците и трескаво прокара облечените си в ръкавици ръце по томовете, които почиваха там. — Беше отдавна, преди Джем да ми забрани да търся. Забравил съм…
Теса се приближи до него, полите на роклята й прошумоляха около глезените й.
— Уил, спри.
— Но аз трябва да си спомня. — Той отиде до друг от рафтовете, после до следващия; високото му стройно тяло хвърляше коса сянка върху пода. — Трябва да намеря…
— Уил, не можеш да прочетеш всички книги в библиотеката достатъчно бързо. Спри. — Тя беше зад него, достатъчно близо, за да види къде яката на връхната му дреха е влажна от дъжда. — Така няма да помогнеш на Джем.
— Как тогава? Как?
Той посегна към някаква книга, погледна я и я запрати на пода. Теса подскочи.
— Престани — извика тя и като го улови за ръкава, го обърна към себе си. Беше зачервен и задъхан, мускулите на ръката му под нейната бяха напрегнати и корави като желязо. — Когато си търсел лек преди, не си знаел онова, което знаеш сега. Не си имал съюзниците, които имаш сега. Ще отидем да попитаме Магнус Бейн. Той има очи и уши в Долния свят, а и владее най-различни магии. Помогна ни за твоето проклятие, би могъл да ни помогне и сега.
— Само че този път си нямаме работа с проклятие — каза Уил със стъклен поглед, сякаш рецитираше наизустена реплика от пиеса.
— Уил, чуй ме. Моля те. Нека отидем при Магнус. Той може да ни помогне.
Младежът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Очите на Теса се спряха върху него. Не беше в състояние да се сдържа, когато не можеше да я види — деликатните, тъмни ресници върху скулите му, съвсем бледосиния оттенък на клепачите му.
— Да — проговори той най-сетне. — Да. Разбира се. Теса… благодаря ти. Не мислех.
— Беше разстроен. — Девойката внезапно си даде сметка, че все още държи ръката му и че са достатъчно близо, за да може да го целуне по бузата или да обвие ръце около шията му, за да го утеши. Тя го пусна и отстъпи крачка назад. Очите му се отвориха. — А и си смятал, че той завинаги ти е забранил да търсиш лекарство. Само че аз никога не го повярвах. И преди съм мислила за Магнус.