Уил я погледна изпитателно.
— Но никога не си говорила с него?
Теса поклати глава.
— Джем не искаше. Ала сега… Сега всичко е различно.
— Да. — Той се отдръпна от нея, но очите му се задържаха върху лицето й още миг. — Ще сляза да поръчам на Сирил да приготви каретата. Ще те чакам в двора.
До: Консул Джосая Уейланд
От: Членовете на Съвета
Уважаеми господине,
Не можем да не изразим огромното си огорчение от вашето писмо. Бяхме останали с впечатлението, че Шарлот Брануел е кандидатурата, радваща се на безрезервната ви подкрепа и че тя се е доказала като способен ръководител на Института в Лондон. Инквизитор Уитлоу се изказва много топло за нея и за начина, по който се е справила с предизвикателството, отправено към властта й от Бенедикт Лайтууд.
Нашето мнение е, че някой като Джордж Пенхалоу не е подходящ приемник на поста на консул. За разлика от госпожа Брануел, той не се е доказал като лидер. Вярно е, че тя е млада и пламенна, ала ролята на консул изисква плам. Настойчиво ви молим да забравите всяка мисъл за кандидатурата на господин Пенхалоу, който е твърде млад и неопитен за този пост, и отново да обмислите тази на госпожа Брануел.
5
Раздвоено сърце
До: Членовете на Съвета
От: Джосая Уейланд, консул
С натежало сърце вземам писалката, за да ви отговоря, господа. Много от вас ме познават от дълги години, през немалко от които съм ви ръководил в качеството си на консул. Вярвам, че го правих добре и давах всичко от себе си в служба на Ангела. И все пак, човешко е да се греши и вярвам, че да назнача Шарлот Брануел за ръководител на Института в Лондон бе именно това — грешка.
Когато го сторих, вярвах, че тя ще поеме по стъпките на баща си и ще се докаже като вярна ръководителка, покорна на властта на Клейва. Вярвах също така, че съпругът й ще потисне естествената й женска склонност към импулсивност и безразсъдство. За съжаление, не стана така. Хенри Брануел не притежава силата на характера, необходима, за да обуздава жена си, а тя, неспъвана от домакински задължения, е захвърлила добродетелта на покорството. Едва преди няколко дни открих, че Шарлот е наредила шпионката Джесамин Лъвлис да бъде повикана обратно в Института при освобождаването й от Града на тишината, въпреки изричното ми желание тя да бъде изпратена в Идрис. Подозирам също така, че Шарлот се вслушва в онези, които не са приятелски настроени към каузата на нефилимите и може би дори са в съюз с Мортмейн, като върколака Улси Скот.
Съветът не служи на консула — открай време е било обратното. Аз съм символ на властта на Съвета и на Клейва. Когато авторитетът ми се подронва чрез неподчинение, това отслабва влиянието на всички ни. По-добре послушно момче като племенника ми, който все още не е имал възможност да докаже качествата си, отколкото някой, който вече е доказал недостатъците си.
Уил си спомняше.
Друг ден, преди месеци, в стаята на Джем. Дъжд потракваше по прозорците на Института и се стичаше на вадички по стъклата.
— И това е всичко? — бе попитал Джем. — Абсолютно всичко? Цялата истина?
Седеше на бюрото си, подвил крак под себе си — изглеждаше много млад. Цигулката му бе подпряна на стола. Беше свирил, когато Уил се бе появил и без никакво предисловие беше обявил, че с преструвките е свършено, че има да му признае нещо и че възнамерява да го стори сега.
Това бе сложило край на Бах. Джем беше оставил цигулката настрани, без нито за миг да откъсва очи от лицето на Уил, а в сребристите му очи бе разцъфнала тревога, докато приятелят му крачеше напред-назад и говореше, крачеше и говореше… докато не му бяха останали думи.
— Това е всичко — заявил бе Уил най-сетне. — И няма да те виня, ако ме мразиш. Ще те разбера.
Последвала бе дълга пауза, през която очите на Джем, сигурни и сребристи на треперливата светлина на огъня, не се откъсваха от лицето на неговия парабатай.
— Никога не бих могъл да те намразя, Уилям.