Вътрешностите на Уил се свиха, когато си припомни едно друго лице и видя как чифт нетрепващи синьо-сиви очи се вдигат към неговите. „Опитах се да те намразя, Уил. Но така и не успях“, беше промълвила тя и в този момент на него му бе станало болезнено ясно, че онова, което бе казал на Джем, всъщност не „беше всичко“. Имаше още. Като например любовта му към Теса. Ала този товар си беше само негов, не на Джем. Всъщност това бе нещо, което трябваше да бъде крито, за да може приятелят му да е щастлив.
— Заслужавам омразата ти — беше му казал Уил с пресеклив глас. — Изложих те на опасност. Вярвах, че съм прокълнат и че всички, които държат на мен, ще умрат. Оставих се да се привържа към теб, да ми станеш близък като брат, излагайки те на опасността…
— Не е имало никаква опасност.
— Но аз вярвах, че има. Ако допра револвер до главата ти, Джеймс, и натисна спусъка, би ли имало някакво значение, че не съм знаел, че не е зареден?
Очите на Джем се бяха разширили, а после той се бе засмял меко.
— Наистина ли вярваш, че не знаех за твоята тайна? Мислиш ли, че бих се впуснал в приятелството ни със затворени очи? Не знаех какъв точно е товарът, легнал на плещите ти, ала бях наясно, че има такъв. — Той се бе изправил. — Усещах, че според теб ти си като отрова за всички в живота си, обгърнат от разрушителна сила, която ще ме прекърши. Възнамерявах да ти покажа, че няма да се счупя, че обичта не е толкова крехка, колкото си мислиш. Успях ли да го постигна?
Уил беше свил безпомощно рамене. Почти му се искаше Джем да му е ядосан. Така би било по-лесно. Никога не се бе чувствал по-малък, както когато бе изправен срещу огромната доброта на Джем. Помисли си за Сатаната на Милтън: „Посрамен, дяволът се стресна и усети как страшна добротата е“.8
— Ти ми спаси живота — казал бе той на глас.
По лицето на Джем се бе разляла усмивка, сияйна като изгрева над Темза.
— Това е всичко, което съм искал някога.
— Уил? — Тих глас го извади от унеса му. Беше Теса, която седеше насреща му в каретата. На фона на бледата светлина сивите й очи имаха цвят на дъжд. — За какво мислиш?
С усилие на волята той се изтръгна от прегръдката на спомените и прикова очи в лицето й. Лицето на Теса. Не носеше шапка, а качулката на брокатената й наметка бе отметната назад. Лицето й беше бледо… с високи скули и леко заострена брадичка. Уил си помисли, че никога не бе виждал толкова изразително лице. Всяка нейна усмивка се врязваше в сърцето му, сякаш мълния разполовяваше почерняло дърво; същото правеше и всеки неин тъжен поглед. Точно сега тя го съзерцаваше с печална загриженост, от която сърцето му се сви.
— За Джем — отвърна той съвършено искрено. — Мислех си за реакцията му, когато му разказах за проклятието на Марбас.
— Беше му мъчно за теб — незабавно му отговори Теса. — Знам, че е така — сам ми го каза.
— Но никога не ме е съжалявал — допълни Уил. — Джем винаги ми е давал точно това, от което се нуждаех, по начина, по който се нуждаех от него, дори и сам да не съм бил наясно какво точно ми трябва. Всички парабатаи са така отдадени. Няма как да не сме, след като даваме толкова много от себе си на другия, дори и ако той на свой ред ни дава сила. Ала с Джем е различно. В продължение на толкова много години се нуждаех от него, за да оцелея, и той ме опази жив. Мислех, че не знае, че го прави, но може би съм грешал.
— Може би — рече Теса. — Той не би сметнал нито една секунда от това усилие за пропиляна.
— Никога ли не е говорил с теб за това?
Девойката поклати глава. Малките й ръце, скрити в бели ръкавици, бяха свити в юмруци в скута й.
— Говори за теб единствено с огромна гордост, Уил. Възхищава ти се повече, отколкото подозираш. Когато научи за проклятието, сърцето му щеше да се пръсне от болка за теб, ала едновременно с това почувства и нещо като…
— Задоволство, че се е оказал прав?
Теса кимна.
— Винаги е вярвал, че си добър. И ето че най-сетне имаше доказателство.
— О, не съм толкова сигурен — горчиво каза Уил. — Да бъдеш добър и да бъдеш прокълнат не е едно и също.
Девойката се приведе напред и взе дланта му между своите. Допирът й беше като нажежен до бяло огън във вените му. Докосваше единствено ръкавиците, не кожата й, но това нямаше значение. „Вие ме възпламенихте и накарахте една купчина пепел да лумне в огън.“9 Някога се бе чудил защо любовта винаги се описваше с думи, свързани с горене. Пожарът, бушуващ във вените му сега, му даде отговор.
— Ти си добър, Уил — каза тя. — Никой не би могъл да потвърди с по-голяма сигурност от мен колко добър си всъщност.