— А за теб навярно ще е по-добре да престанеш да се самосъжаляваш — рече той. — Огромен късмет е човек да срещне дори една голяма любов в живота. Ти си открила две.
— Казва онзи, който няма нито една.
— Ох! — Улси сложи ръка върху сърцето си и залитна назад, сякаш щеше да припадне. — Гълъбчето можело да хапе. Много добре, ако не искаш да обсъждаме лични теми, защо не поговорим за нещо по-общо? Като природата ти, например. Магнус изглежда убеден, че си магьосница, но аз не съм толкова сигурен. Според мен у теб тече и кръв на феи, защото какво друго е превъплътяването, ако не магия на илюзиите? А кой няма равен на себе си в магията и илюзиите, ако не феите?
Теса се замисли за синьокосата фея на тържеството у Бенедикт, която бе заявила, че познава майка й, и дъхът й спря за миг. Преди обаче да успее да каже каквото и да било, на вратата се показаха Магнус и Уил, който, както можеше да се очаква, беше окървавен и намръщен. Той погледна първо Теса, а след това Улси и се изсмя.
— Май беше прав, Магнус. Теса не я грози опасност от негова страна. Виж, за обратното не съм толкова сигурен.
— Теса, миличка, остави ръжена — каза магьосникът и протегна ръка. — Улси може да бъде отвратителен, но съществуват по-добри начини за справяне с настроенията му.
С един последен свиреп поглед към върколака, Теса подаде ръжена на Магнус. След това отиде да си вземе ръкавиците, а Уил — палтото и наоколо настана бъркотия от движение и гласове. Теса чу как Улси се разсмя, но не му обърна почти никакво внимание — то цялото беше насочено към спътника й. По изражението му вече й беше станало ясно, че каквото и да си бяха казали двамата с магьосника насаме, то не беше решило проблема с наркотика на Джем. Уил имаше измъчен и мъничко страшен вид. От кръвта, опръскала високите му скули, синевата на очите изпъкваше още повече.
Магнус ги изпрати до входната врата, където хладният вятър блъсна Теса като вълна. Тя опъна ръкавиците си и кимна за довиждане на магьосника, който затвори вратата, оставяйки ги с Уил сами в нощта.
Темза проблясваше от другата страна отвъд дърветата, улицата и дигата, а газените фенери по моста „Батърсий“ осветяваха водата — нощен пейзаж в синьо и златно. Сянката на каретата се виждаше под дърветата до портата. Над тях луната ту се появяваше, ту изчезваше между облаците, плаващи по небето.
Уил беше съвършено неподвижен.
— Теса…
Гласът му беше особен и някак задавен. Тя бързо се приближи до него и вдигна поглед към лицето му. Обикновено променливо като лунната светлина, сега то сякаш се беше вкаменило.
— Магнус каза ли, че ще помогне? — попита го шепнешком.
— Ще се опита, но… начинът, по който ме гледаше… беше му жал за мен, Тес. Това означава, че няма надежда, нали? Ако дори Магнус смята, че усилията ни са обречени, няма какво да направя, нали?
Теса сложи ръка върху неговата. Той не помръдна. Толкова бе странно да е така близо до него, да усеща познатото му присъствие, след като в продължение на месеци се бяха избягвали един друг и почти не бяха разговаряли. Той дори бе отказвал да срещне очите й. А ето че сега беше тук и миришеше на сапун и дъжд, на кръв и Уил…
— Вече направи толкова много — прошепна тя. — Магнус ще се опита да помогне, а ние ще продължим да търсим и може би все нещо ще изскочи. Не бива да губиш надежда.
— Знам. Знам го. И въпреки това сърцето ми е сковано от такъв ужас, сякаш е ударил последният ми час. И преди съм изпитвал отчаяние, Тес, но никога такъв страх. И все пак знаех… винаги съм знаел…
„Че Джем ще умре.“ Теса не го каза на глас и думите увиснаха неизречени между тях.
— Кой съм аз? — прошепна Уил. — В продължение на години се преструвах на нещо различно от това, което съм, а после се възрадвах, задето отново мога да се върна към истинското си „аз“, само за да открия, че такова всъщност няма. Бях обикновено дете, превърнах се в не особено добър мъж, ала вече не знам как да бъда нито едното, нито другото. Не знам какво съм и когато Джем си отиде, няма да има кой да ми го показва.
— Аз знам точно кой си. Ти си Уил Херондейл — бе всичко, което Теса каза. В следващия миг ръцете му я обгърнаха, а главата му се отпусна на рамото й.
В първия момент тя се вкамени от изненада, а после предпазливо отвърна на прегръдката му, държейки го в обятията си, докато той потръпваше. Това не беше плач, а нещо различно, някакъв пристъп, сякаш се давеше. Теса знаеше, че не би трябвало да го докосва, но не можеше да си представи, че Джем би искал от нея да отблъсне Уил в миг като този. Не, тя не можеше да заеме мястото на Джем в живота му, не можеше да бъде неговият компас, който неизменно сочи север, но поне можеше да направи товара, легнал върху плещите му, малко по-лек.