— Искаш ли тази направо ужасна кутия за енфие, която някой ми подари? Сребърна е, така че не мога да я докосна — каза Улси.
Магнус, който стоеше до еркерния прозорец, дръпнал пердето съвсем мъничко, колкото да вижда Уил и Теса, които се бяха вкопчили един в друг, сякаш животът им зависеше от това, изсумтя неясно в отговор.
Върколакът извъртя очи.
— Още ли са там?
— Да.
— Объркана работа е това романтичната любов — рече Улси. — Нашият начин е далеч по-добър. Единственото, което има значение, е физическото.
— Да. — Двойката млади влюбени най-сетне се бяха пуснали, макар че продължаваха да се държат за ръце. Теса като че ли увещаваше Уил да слезе по стъпалата. — Мислиш ли, че щеше да се ожениш, ако нямаше племенници, които да продължат семейното име?
— Предполагам, че щеше да ми се наложи. Да викнем Божието име за Англия, Хари, Сейнт Джордж и Претор Лупус!11 — изсмя се Улси. Беше си налял чаша червено вино от гарафата върху бюфета и сега я въртеше небрежно, загледан в нейните непрестанно променящи се дълбини. — Дал си медальона на Камила на Уил — отбеляза той.
— Откъде знаеш? — Магнус участваше в разговора само с половината от ума си, другата половина следеше как младежите отиват към каретата. Въпреки разликата в ръста и фигурите им, изглеждаше така, сякаш момичето крепеше ловеца на сенки.
— Носеше го, когато излезе от стаята с него, но не и когато се върна. Предполагам не си му казал каква е истинската му стойност? Не си му обяснил, че носи рубин, който струва повече от целия Институт?
— Не го исках — обясни магьосникът.
— Трагично напомняне за една изгубена любов?
— Не подхождаше на тена ми. — Уил и Теса вече бяха в каретата и кочияшът им опъваше юздите. — Мислиш ли, че има шанс за него?
— Шанс за кого?
— За Уил Херондейл. Да бъде щастлив.
Върколакът въздъхна поривисто и остави чашата си.
— Има ли шанс ти да бъдеш щастлив, ако той не е?
Магнус не отговори.
— Влюбен ли си в него? — Във въпроса на Улси имаше единствено любопитство и нито помен от ревност.
Магьосникът се зачуди какво ли бе да имаш подобно сърце, или по-скоро — изобщо да нямаш сърце.
— Не — отвърна му той. — И аз съм се питал същото, но отговорът е „не“. Става дума за нещо различно. Имам чувството, че съм му длъжен. Чувал съм да казват, че когато спасиш живот, си отговорен за него. Ако той никога не открие щастието, ще ми се струва, че съм го разочаровал. Ако не може да има момичето, което обича, ще ми се струва, че съм го разочаровал. Ако не успея да спася живота на неговия парабатай, ще ми се струва, че съм го разочаровал.
— Значи ще го разочароваш — каза Улси. — А междувременно, докато ти униваш и търсиш уин фен, аз мисля да попътувам из провинцията. Градът ужасно ме потиска през зимата.
— Прави каквото искаш. — Магнус пусна завесата, скривайки каретата на Уил и Теса, която тъкмо се изгубваше от погледа му.
До: Консул Джосая Уейланд
От: Инквизитор Виктор Уитлоу
Джосая,
С дълбока тревога научих за писмото ти до Съвета относно Шарлот Брануел. Тъй като с теб се познаваме отдавна, смея да се надявам, че с мен ще бъдеш по-открит, отколкото с тях. Има ли някакъв проблем с Шарлот, който те безпокои? Баща й беше скъп приятел и на двама ни и не знам тя да е постъпила непочтено дори веднъж в живота си.
6
И нека мракът