Гидеон се завъртя и го погледна слисано.
— Ако толкова малко вярвате на историята й, защо сме тук?
— За да разговарям с вас насаме — отвърна консулът. — Разбирате ли, когато за първи път предадох Института във властта на Шарлот, си мислех, че малко женско влияние ще му се отрази добре. Гранвил Феърчайлд беше един от най-строгите мъже, които съм срещал и макар да ръководеше Института съгласно Закона, го беше превърнал в студено, негостоприемно място. Тук, в Лондон, най-великия град на света, един ловец на сенки не можеше да се чувства у дома си. — Той сви бавно рамене. — Мислех, че да предам управлението на Института в ръцете на Шарлот би помогнало.
— Шарлот и Хенри — поправи го Гидеон.
— Хенри е кръгла нула — отвърна консулът. — Всички знаем, че, както казва поговорката: „в тоя дом кокошка пее“. От Хенри никога не се е очаквало да се намесва и той не го прави. Но същото важеше и за Шарлот. От нея се очакваше да е покорна и да се подчинява на желанията ми. В това отношение тя ме разочарова дълбоко.
— Вие я подкрепихте против баща ни — избъбри Гейбриъл на един дъх и веднага съжали. Гидеон го стрелна със сърдит поглед, който сякаш му казваше да замълчи, и той сви ръце в скута си и стисна устни.
Веждите на консула подскочиха.
— Защо, може би, за разлика от нея, баща ви щеше да бъде покорен? Пред мен имаше два лоши избора и аз се спрях на по-малкото зло. Все още хранех надежда да я контролирам. Ала сега…
— Сър — прекъсна го Гидеон, използвайки възможно най-любезния си глас. — Защо ни казвате всичко това?
— А! — рече консулът, поглеждайки през прозореца, по който се стичаха дъждовни вадички. — Ето че пристигнахме. — Той почука по стъклото. — Ричард! Спри пред „Сребърните стаи“.
Гейбриъл стрелна с очи брат си, който сви недоумяващо рамене. Разположен на „Пикадили Съркъс“, „Сребърните стаи“ беше клуб за джентълмени и вариете с лоша слава. Посещаваха го жени със съмнителна репутация, а освен това се говореше, че собствениците му са долноземци и че в някои от вечерните „магически представления“ всъщност има истинска магия.
— Някога идвах тук с баща ви — рече консулът, когато и тримата слязоха от каретата. Братята Лайтууд се взираха през ситния дъждец в доста безвкусната фасада в италиански стил, която очевидно беше присадена върху далеч по-скромните сгради, издигали се тук преди. Имаше тройна лоджия и ярка синя боя. — След като полицията отне лиценза на „Алхамбра“, защото управлението допуснало в заведението да се танцува канкан. Но разбира се, „Алхамбра“ се държеше от мундани. Това място е далеч по-добро. Е, ще влезем ли?
Тонът му не оставяше никакво място за възражения. Гейбриъл го последва през сводестия вход, където пари смениха собствениците си и всеки от тях получи билет. Гейбриъл изгледа своя с немалко учудване. Беше под формата на реклама и обещаваше най-доброто забавление в Лондон!
— Атлетически номера — четеше той на Гидеон, докато вървяха по дълъг коридор. — Дресирани животни, демонстрации на сила, гимнастици, циркови номера и вариететни певци. — Брат му си мърмореше под носа. — И акробати — бодро добави Гейбриъл. — Изглежда, че има жена, която е в състояние да сложи крака си върху…
— В името на Ангела, това място с нищо не е по-добро от евтините вариетета на низшите класи — каза Гидеон. — Гейбриъл, не поглеждай към нищо, освен ако не ти кажа, че може.
Младежът извъртя очи, когато брат му го улови за лакътя и го повлече през това, което очевидно беше главният салон — огромна зала, чийто таван беше покрит с репродукции на големите италиански майстори, (включително и „Раждането на Венера“ на Ботичели), които сега бяха поопушени и доста овехтели. Газени полилеи висяха от позлатени гипсови издатини и изпълваха помещението с жълтеникава светлина.
Покрай стените бяха наредени тапицирани с кадифе пейки, върху които имаше скупчени фигури — джентълмени, заобиколени от дами, чиито рокли бяха прекалено ярки, а смехът им — прекалено гръмогласен. Откъм сцената в далечния край на залата се носеше музика и консулът се насочи именно натам, с широка усмивка на лицето. Жена с цилиндър и фрак пристъпваше напред-назад по сцената, пеейки песен, наречена „Палаво е, но приятно“. Тя се обърна и за миг очите й проблеснаха в зелено под светлината на полилея.
„Върколак“, помисли си Гейбриъл.
— Изчакайте ме тук за миг, момчета — рече консулът и се изгуби в тълпата.