— Прекрасно — измърмори Гидеон и придърпа брат си по-близо до себе си, когато една жена с тясна сатенена рокля мина покрай тях с полюшваща се походка. Миришеше на джин и още нещо, нещо тъмно и сладко, което мъничко напомняше за дъха на горена захар на Джеймс Карстерс.
— Кой да предположи, че консулът си падал по такива забавления — подхвърли Гейбриъл. — Не можеше ли това да почака, докато се върнем от Града на тишината?
— Няма да ходим там. — Устните на Гидеон се бяха свили в тънка черта.
— Така ли?
— Не бъди такъв глупак, Гейбриъл. Естествено, че не. Той иска нещо друго от нас. Все още не знам какво. Доведе ни тук, за да ни смути… и нямаше да го стори, ако не бе сигурен, че ни държи в ръцете си с нещо, което ще ни попречи да кажем на Шарлот или на някой друг къде сме били.
— Може би наистина е идвал тук с баща ни.
— Може би. Но не това е причината да сме тук — отсече Гидеон и още по-здраво стисна рамото на брат си, тъй като точно в този миг консулът се върна. Носеше нещо, което приличаше на малка бутилка газирана вода, ала Гейбриъл предполагаше, че вътре е капнато и нещо по-силничко.
— Какво? Нищо за нас, така ли? — подхвърли той и в отговор получи гневен поглед от брат си и кисела усмивка от консула. Даде си сметка, че няма никаква представа дали консулът има семейство или деца. Той беше просто консулът.
— Имате ли изобщо някаква представа в каква опасност се намирате, момчета?
— Опасност? От страна на кого? Шарлот? — Гидеон звучеше така, сякаш не вярваше на ушите си.
— Не от Шарлот. — Мъжът отново спря поглед върху тях. — Баща ви не просто наруши Закона, той го опетни. Не просто си имаше вземане-даване с демони, той си легна с един от тях. Вие сте Лайтууд… всичко, което е останало от семейство Лайтууд. Нямате братовчеди, нито лели или чичовци. Бих могъл да излича цялото ви семейство от регистрите на нефилимите и да изхвърля сестра ви и вас на улицата, за да умрете от глад или да си изкарвате прехраната, просейки сред мунданите, без с нищо да наруша правилата на Клейва и Съвета. Кой мислите, че би се застъпил за вас? Кой би ви защитил?
Гидеон беше пребледнял като платно, кокалчетата на ръката, с която стискаше брат си, също бяха бели.
— Не е честно — заяви той. — Ние нямахме представа. Брат ми имаше доверие на баща ни. Не може да бъде държан отговорен…
— Имал му е доверие? Та нали точно той е изстрелял фаталната стрела? О, всички сте допринесли, но именно неговата ръка е нанесла смъртоносния удар… което показва, че е знаел точно какво представлява баща ви.
Гейбриъл си даваше сметка, че Гидеон го гледа с тревога. Въздухът в „Сребърните стаи“ беше горещ и тежък, и направо отнемаше дъха. Жената на сцената беше подхванала песен, наречена „Само за да угоди на една дама“ и крачеше напред-назад по сцената, почуквайки с бастун, от което подът трепереше.
— Греховете на бащите, деца. Стига да поискам, вие можете и наистина ще бъдете наказани за неговите престъпления. Какво ще направиш, Гидеон, докато руните на брат ти и Татяна биват изгаряни? Просто ще си стоиш и ще гледаш?
Дясната ръка на Гейбриъл потръпна; сигурен бе, че ако брат му не беше задържал китката му, той щеше да се протегне и да сграбчи консула за гърлото.
— Какво искате от нас? — попита по-големият Лайтууд с овладян глас. — Не ни доведохте тук, за да ни заплашвате. Не и ако не искате нещо в замяна. И ако беше нещо, което бихте могли да поискате лесно и законно, щяхте да го сторите в Града на тишината.
— Умно момче — рече консулът. — Искам да сторите нещо за мен. Направете го и дори имението Лайтууд да бъде конфискувано, аз ще се погрижа да запазите честта и името си, земите си в Идрис и мястото си сред ловците на сенки.
— Какво искате да направим?
— Да наблюдавате Шарлот. И най-вече кореспонденцията й. Да ми казвате какви писма получава и изпраща, особено ако са от Идрис.
— Искате да я шпионираме — равнодушно каза Гидеон.
— Не искам още изненади като тази с баща ви — отвърна консулът. — Тя не трябваше да крие заболяването му от мен.
— Нямаше друг избор — каза Гидеон. — Това беше условието на тяхното споразумение…
Консулът сви устни.
— Шарлот Брануел няма никакво право да сключва споразумения от такъв мащаб, без да се допита до мен. Аз съм по-висшестоящ от нея. Не бива и не може да ме прескача по този начин. Тя и онази групичка в Института се държат, сякаш са независима държава със свои собствени закони. Само вижте какво се случи с Джесамин Лъвлис. Тя предаде всички ни и това едва не ни погуби. Малката Грей е дете на фея или на магьосник, и мястото й изобщо не е в Института, независимо от нелепия й годеж. А що се отнася до Уил Херондейл… той е лъжец и разглезен хлапак, който ще свърши като престъпник, ако изобщо доживее да порасне. — Консулът млъкна за миг, дишайки тежко. — Шарлот може и да управлява мястото като феодално владение, но то не е такова. То е Институт и като такъв се отчита пред Съвета. Както ще сторите и вие.