— Шарлот не е направила нищо, с което да заслужи подобно предателство от моя страна — заяви Гидеон.
Консулът размаха пръст пред лицето му.
— Точно за това говоря. Лоялността ви не е към нея; не може да бъде към нея. А към мен. Трябва да бъде към мен. Не го ли разбирате?
— И ако откажа?
— Тогава ще изгубите всичко. Дом, земи, име, потекло, цел…
— Ще го направим — рече Гейбриъл, изпреварвайки брат си. — Ще я наблюдаваме и ще ви докладваме.
— Гейбриъл… — започна Гидеон и брат му се обърна към него.
— Не. Това е твърде много. Разбирам, че не искаш да се превърнеш в лъжец, ала преди всичко дължим вярност на семейството си. Семейство Блекторн ще изхвърлят Татяна на улицата, а тя няма да изкара дълго там, тя и детето…
По-големият от двамата Лайтууд пребледня.
— Татяна очаква дете?
Въпреки ужаса на ситуацията, Гейбриъл почувства мимолетен пристъп на задоволство, задето знаеше нещо, което не беше известно на брат му.
— Да. Щеше да го знаеш, ако все още беше част от семейството ни.
Гидеон се огледа наоколо, сякаш търсеше някое познато лице, а после отново се обърна безпомощно към брат си и консула.
— Аз…
Консул Уейланд се усмихна студено първо на единия, а после и на другия.
— Е, споразумяхме ли се, господа?
След един дълъг миг Гидеон кимна.
— Ще го направим.
Гейбриъл едва ли щеше да забрави скоро изражението, изписало се върху лицето на консула при тези думи. В него имаше задоволство, но не и изненада — очевидно не бе очаквал нещо по-различно (нито пък по-добро) от момчетата Лайтууд.
— Кифлички? — повтори Теса невярващо.
Софи, която беше коленичила пред решетката на камината с парцал и кофа сапунена вода, се усмихна.
— С перце да ме бяха бутнали, щях да падна, толкова бях изненадана — потвърди тя. — Дузини кифлички. Под кревата, корави като камък.
— Мили боже!
Теса се плъзна до ръба на леглото и се облегна назад. Всеки път, когато Софи идваше да почисти стаята й, тя трябваше да полага усилие да не отиде да й помогне. На няколко пъти се беше опитала да го направи, но след като прислужницата я беше възпряла за четвърти път — нежно, ала твърдо — тя най-сетне се беше отказала.
— И ти се ядоса?
— Разбира се, че се ядосах! — отвърна Софи. — Да ми създава цялата тази допълнителна работа, да ме кара да разнасям подносите нагоре-надолу по стълбите, а после да ги крие по този начин… изобщо няма да се учудя, ако в края на есента завъдим мишки.
Теса кимна, за да покаже, че напълно осъзнава сериозността на опасността от гризачи.
— Но не те ли ласкае поне мъничко, че е стигнал дотам, само и само да те види?
Софи се изпъна.
— Изобщо не ме ласкае. Гидеон не мисли. Той е ловец на сенки, а аз — мундан. Не мога да очаквам нищо от него. В най-най-добрия случай би могъл да поиска да ме направи своя любовница, когато се ожени за някоя като него.
Гърлото на Теса се сви при спомена за Уил на онзи покрив и как й предлага именно това — срам и безчестие — и колко дребна и нищожна се бе почувствала тя. Всичко бе лъжа, но въпреки това споменът все още й причиняваше болка.
— Не — продължи Софи, поглеждайки към зачервените си, загрубели от работа ръце. — По-добре е изобщо да не мисля за тези неща. Така ще си спестя разочарованието.
— Мисля, че двамата Лайтууд са по-добри — рече Теса.
Софи отметна косата от лицето си и пръстите й докоснаха лекичко белега, който пресичаше бузата й.
— Понякога ми се струва, че никой мъж не е по-добър.
Братята Лайтууд не отрониха нито дума, докато каретата им трополеше по улиците на Уест Енд на път към Института. Дъждът се беше усилил и така барабанеше по покрива, че Гейбриъл се съмняваше дали някой би го чул, дори ако беше казал нещо.
Гидеон се взираше в обувките се и не вдигна поглед, докато се връщаха в Института. Когато сградата изникна пред тях от дъжда, консулът се пресегна покрай по-малкия брат и им отвори вратата.
— Имам ви доверие, момчета — заяви той. — А сега вървете и направете така, че Шарлот също да ви се довери. И не споменавайте на никого за разговора ни. Що се отнася до този следобед — прекарали сте го с Братята.