— Това на врата ти женски медальон ли е, Уил?
Той сепнато сложи ръка на гърлото си, но преди да успее да отговори, вратата отново се отвори и Софи застана на прага с разтревожено изражение върху белязаното си лице.
— Господарю Уил, госпожице Херондейл — каза тя. — Търсех ви. Шарлот помоли всички веднага да отидат в гостната. Спешно е.
Сесили открай време беше саможиво дете. Трудно бе да не е, при положение че братята и сестрите ти са мъртви или изчезнали, а наоколо няма деца на твоята възраст, които родителите ти да смятат за подходяща компания. Тя много отрано се бе научила да се забавлява като наблюдава хората; не споделяше с никого онова, което виждаше, ала го скътваше в ума си и понякога го изваждаше и го разглеждаше, когато останеше сама.
Старите навици умираха трудно и макар че вече не беше самотна, откакто бе дошла в Института преди осем седмици, тя бе превърнала обитателите му в обекти на своите наблюдения. Все пак, те бяха ловци на сенки: първоначално — нейни врагове, а после, докато все по-малко и по-малко го беше вярвала — просто хора, които намираше за крайно интересни.
Докато влизаше в гостната заедно с Уил, Сесили ги огледа преценяващо. Първа беше Шарлот, седнала на бюрото си. Момичето не я познаваше отдавна, но въпреки това знаеше, че ръководителката бе от онези жени, които не губят самообладание, дори когато са под напрежение. Тя бе дребничка, ала силна, приличаше малко на майката на Сесили, макар и без склонността да си мърмори на уелски.
След това идваше Хенри, който се бе облегнал на бюрото на жена си. Той май беше първият от тях, който я убеди, че макар и различни, ловците на сенки не са опасно неузнаваеми. У Хенри, който сякаш се състоеше само от ръбове и кльощави крака, нямаше нищо плашещо.
След него погледът на Сесили се спря върху Гидеон Лайтууд, по-нисък и набит от брат си… Гидеон, чиито сиво-зелени очи обикновено следваха Софи из Института като изпълнено с надежда кутре. Девойката се зачуди дали и останалите в Института бяха забелязали слабостта му към прислужницата и какво мислеше по въпроса самата Софи.
А ето го и Гейбриъл. Когато ставаше дума за него, мислите на Сесили бяха объркани и неясни. Очите му горяха, тялото му — напрегнато като навита пружина, докато се облягаше на креслото на брат си. Върху тапицирания с тъмно кадифе диван срещу братята Лайтууд седяха Теса и Джем. При отварянето на вратата той беше вдигнал глава и както винаги, лицето му сякаш грейна мъничко при вида на Уил. Това бе свойствено и за двамата и Сесили се зачуди дали при всички парабатаи беше така или тези двамата бяха изключение. Във всеки случай, трябва да беше ужасяващо да бъдеш толкова силно обвързан с някого, особено когато този някой бе толкова крехък като Джем.
Докато Сесили ги наблюдаваше, Теса сложи ръка върху тази на годеника си и тихичко му каза нещо, което го накара да се усмихне. След това погледна бързо към Уил, но той просто прекоси стаята и отиде да се облегне на полицата над камината, както винаги. Сесили така и не беше сигурна дали го прави, защото вечно му беше студено, или защото смяташе, че изглежда особено привлекателен на фона на буйните пламъци.
„Сигурно ужасно се срамуваш от брат си — да храни забранени чувства към годеницата на своя парабатай…“, й беше рекъл Уил преди време. Ако ставаше въпрос за който и да било друг, тя би му казала, че няма смисъл да пази тайна. Рано или късно истината щеше да излезе наяве. Но в този случай не беше толкова сигурна. Уил имаше на своя страна дългогодишен опит в това да крие истината и да се преструва. Той беше обигран актьор. Ако тя не му беше сестра и ако не беше виждала изражението му в мигове, когато Джем не го гледаше, дори тя едва ли би се досетила.
И разбира се, ужасната истина бе, че нямаше да му се наложи да крие тайната си завинаги. А само докато парабатаят му е жив. Ако Джем Карстерс не беше така неизменно мил и добронамерен, помисли си Сесили, тя навярно би го мразила заради брат си. Не само че щеше да се ожени за момичето, което Уил обичаше, но и когато умреше, тя се боеше, че брат й никога нямаше да се съвземе. Само че не можеш да обвиниш някого за това, че умира. За това, че си е тръгнал нарочно (така, както Уил беше изоставил нея и родителите им) — може би, но не и за това, че умира — нещо, над което никой смъртен нямаше власт.
— Радвам се, че всички сте тук. — Напрегнатият глас на Шарлот изтръгна Сесили от мислите й. Тя се взираше мрачно в сребърния поднос на бюрото си, върху който имаше отворено писмо и малко пакетче, опаковано с навосъчена хартия. — Получих смущаваща кореспонденция. От Магистъра.