Годеникът й прекоси стаята и грабна пакета — както и писмото — от бюрото на Шарлот.
— По-скоро бих те оскърбил, отколкото да те изгубя — заяви той и преди някой да понечи да го спре, хвърли и двете в огъня.
В стаята изригнаха викове. Хенри се втурна напред, но Уил вече бе коленичил пред решетката и бе пъхнал и двете си ръце в пламъците.
Сесили скочи от креслото.
— Уил! — изкрещя тя и се хвърли към брат си.
Сграбчи го за раменете и го дръпна назад. Той залитна и все още горящият пакет изпадна от ръцете му. Миг по-късно Гидеон вече беше при тях и тъпчеше пламъчетата с крака, оставяйки купчинка изпепелена хартия и сребърен прашец по пода.
Сесили се взираше в камината. Писмото с инструкциите как да повикат автоматона на Мортмейн го нямаше, превърнало се бе в пепел.
— Уил… — Джем изглеждаше така, сякаш му се гади.
Той коленичи до Сесили, която все още държеше брат си за раменете, и извади едно стили от джоба си. Ръцете на приятеля му бяха яркочервени там, където по кожата бяха започнали да се надигат мехури, и почернени от сажди. Дишаше дрезгаво и на пресекулки от болка, досущ като онзи път, когато едва деветгодишен беше паднал от покрива на къщата им и си беше счупил костите на лявата ръка.
— Byddwch yn iawn, Уил — каза Сесили, докато Джем допираше върха на стилито до кожата на брат й. — Ще се оправиш.
— Уил… — тихо мълвеше Джем, докато рисуваше трескаво. — Уил, толкова съжалявам, толкова съжалявам, Уил…
Накъсаното дишане на младежа започна да се успокоява под действието на иратцето, кожата му си възвръщаше обичайния цвят.
— Все още можем да спасим част от уин фена — каза той, облягайки се на сестра си. Миришеше на пушек и желязо. Дори през гърба му Сесили усещаше биенето на сърцето му. — Трябва да го съберем, преди да…
— Ето. — Беше Теса, коленичила до тях. Сесили смътно си даде сметка, че всички останали са на крака, Шарлот — затиснала устата си с ръка от шок. Теса държеше носна кърпичка, в която имаше около половин шепа уин фен, всичко, което Уил бе успял да спаси от огъня. — Вземи го — рече тя, тиквайки кърпичката в свободната ръка на Джем, онази, с която не държеше стилито. Той вдигна глава, сякаш се канеше да отговори, ала годеницата му вече се беше изправила. Напълно съкрушен, Джем видя как тя излезе от стаята.
— О, Уил! Какво ще правим с теб?
Младежът се беше настанил в креслото на цветя — чувствайки се съвсем не на място — докато Шарлот, седнала на едно малко столче пред него, мажеше ръцете му с мехлем. След три иратцета, те почти не го боляха и си бяха възвърнали нормалния цвят, но въпреки това ръководителката на Института настояваше да се погрижи за тях.
Всички останали бяха излезли, с изключение на сестра му и парабатая му. Сесили беше приседнала на облегалката на креслото му, а Джем беше коленичил на прогорения килим, все още със стилито в ръце, без да докосва Уил, ала все пак — близо до него. Те двамата бяха отказали да си тръгнат, дори и след като другите се бяха разотишли, а Шарлот бе отпратила Хенри обратно в мазето при работата му. В края на краищата, нямаше какво повече да се направи. Инструкциите за това как да се свържат с Мортмейн бяха станали на пепел и вече нямаше какво да решават.
Шарлот беше задържала Уил, за да намаже ръцете му с мехлем. Сесили и Джем бяха отказали да го оставят и той не можеше да отрече, че му е приятно. Харесваше му сестра му да седи на облегалката на стола му, ласкаеха го погледите й, пълни с яростно желание да го защити, които тя хвърляше на всеки, доближил се до него, дори и на Шарлот — мила и безобидна с нейния мехлем и майчинско отношение. А и Джем в краката му, облегнат лекичко на креслото му, както толкова пъти преди, когато на Уил трябваше да му направят превръзка или да му сложат иратце заради рани, получени в битка.
— Помниш ли онзи път, когато Мелиорн опита да ти избие зъбите, защото го нарече остроух лентяй? — подхвърли Джем. Бе взел малко от уин фена на Мортмейн и бузите му си бяха възвърнали цвета.
Уил се усмихна, напук на всичко — просто не можеше да се сдържи. Това беше единственото през последните няколко години, което го караше да се чувства щастлив — че има в живота си някой, който наистина го познава, който знае какво си мисли, преди дори да го бе изрекъл на глас.
— Аз пък щях да избия неговите в ответ — рече той, — но когато отидох да го намеря, той беше емигрирал в Америка. Несъмнено — за да избяга от гнева ми.
— Хм… — изсумтя Шарлот, както винаги, когато сметнеше, че Уил започва да се самозабравя. — Доколкото чух, той си беше създал доста врагове в Лондон.