Скръц. Теса вдигна глава и се огледа — дочула бе тихичък звук. Дали не си беше въобразила? Беше уморена. Може би бе време да повика Софи да й помогне да се съблече, след което да си легне със „Замъка Отранто“ — книгата, която четеше сега и която чудесно се справяше с отвличането на вниманието й за известно време.
Вече бе станала от стола и отиваше да дръпне звънеца за прислугата, когато звукът се повтори, този път — по-настоятелен. Скръц, скръц — до вратата на спалнята. С лек трепет тя прекоси стаята и рязко отвори вратата.
Чърч беше приклекнал от другата страна. Сивкавосинята му козина беше разрошена, изражението му — свирепо. Около врата му беше завързана панделка от сребриста дантела, за която бе закачено навито листче, като миниатюрен свитък. Теса коленичи, посегна към панделката и я развърза. Дантелената нишка падна на пода и котаракът начаса избяга.
Теса взе листчето хартия и го разгъна. Вътре, с познат изящен почерк, беше написано:
„Ще те чакам в музикалната стая.
Дж.“
— Тук няма нищо — оповести Гейбриъл.
Двамата с брат му се намираха в гостната. Пердетата бяха пуснати и вътре беше доста тъмно. Ако не носеха магическа светлина, наоколо щеше да цари непрогледен мрак. Той трескаво претърсваше кореспонденцията на Шарлот. За втори път.
— Как така нищо? — попита Гидеон, който стоеше до вратата. — Ей там виждам купчина писма. Несъмнено поне едно от тях…
— Нищо скандално — заяви Гейбриъл и затръшна чекмеджето на бюрото. — Нито дори интересно. Кореспонденция с някакъв чичо в Идрис. Той, изглежда, страда от подагра.
— Очарователно — промърмори брат му.
— Човек не може да не се запита в какво всъщност консулът смята, че е забъркана Шарлот. Някакво предателство към Съвета? — Гейбриъл взе купчинката с писмата й и направи физиономия. — Можем да го уверим, че е невинна, единствено ако знаем в какво я подозира.
— И ако вярвах, че иска да се убеди в невинността й — отвърна Гидеон. — На мен ми се струва по-вероятно, че се надява да я улови да прави нещо нередно. — Той протегна ръка. — Дай ми това писмо.
— Кое? До чичо й? — По-младият Лайтууд не изглеждаше особено сигурен, но се подчини.
Вдигна магическата светлина над бюрото, докато брат му се наведе и след като си присвои една от писалките на Шарлот, се зае да напише послание до консула.
Тъкмо духаше мастилото, за да засъхне, когато вратата на гостната се отвори внезапно и Гидеон се изправи рязко. Жълт лъч, много по-ярък от магическата светлина, се разля в стаята. Гейбриъл примига и вдигна ръка, за да заслони очите си. Помисли си, че трябваше да си сложи руна за нощно зрение, ала те отнемаха време, за да се изличат, и се тревожеше, че това би повдигнало въпроси. В броените мигове, които му трябваха, за да привикне със светлината, до ушите му достигна ужасеното възклицание на брат му.
— Софи?
— Вече ви помолих да не ме наричате така, господин Лайтууд. — Тонът й беше студен и когато Гейбриъл си възвърна зрението, видя, че прислужницата е застанала на прага със запалена лампа в ръка. Очите й, бездруго присвити, станаха съвсем тесни, когато се спряха върху младежа, стиснал писмата на Шарлот в ръка.
— Вие… Това кореспонденцията на госпожа Брануел ли е?
Гейбриъл побърза да остави купа пликове на бюрото.
— Аз… ние…
— Да не би да четяхте писмата й? — Стиснала лампата в ръка, Софи имаше свиреп вид, като някакъв ангел на отмъщението. Гейбриъл хвърли поглед към брат си, но Гидеон сякаш беше изгубил ума и дума.
През целия си живот младежът не помнеше брат му някога да се беше заглеждал и по най-красивите момичета ловци на сенки, ала ето че съзерцаваше тази белязана, мунданска прислужница сякаш беше изгревът. Ясно видя ужаса, изписал се по лицето на Гидеон, докато доброто мнение на Софи за него ставаше на пух и прах пред очите му.
— Да — отвърна Гейбриъл. — Наистина четяхме кореспонденцията й.
Момичето направи крачка назад.
— Незабавно ще я доведа…
— Не… — Той протегна ръка. — Не е каквото си мислите. Почакайте. — И побърза да й разкаже какво се бе случило: заплахите на консула, искането му да шпионират Шарлот и тяхното решение на проблема. — Никога не сме възнамерявали да издадем и дума, излязла изпод перото й — довърши той. — Целта ни бе да я защитим.
Лицето на девойката не изгуби подозрителното си изражение.