— И защо да повярвам и на дума от това, господин Лайтууд?
Тук Гидеон най-сетне се обади.
— Госпожице Колинс — каза той. — Моля ви… Разбирам, че… злополучната история с кифличките… мнението ви за мен е пострадало сериозно, но моля ви, повярвайте ми, че никога не бих предал доверието на Шарлот в мен, нито пък бих й се отплатил за гостоприемството с измяна.
Софи се поколеба за миг, а после сведе очи.
— Съжалявам, господин Лайтууд. Бих искала да ви вярвам, но преди всичко дължа лоялност на госпожа Брануел.
Гейбриъл сграбчи от бюрото писмото, което брат му току-що беше довършил.
— Госпожице Колинс. Моля ви, прочетете това. Ето какво се канехме да изпратим на консула. Ако и след това все още възнамерявате да отидете при ръководителката ни, няма да се опитаме да ви спрем.
Софи погледна от него към Гидеон, а после кимна лекичко и се приближи. Остави лампата на масата, взе писмото и зачете на глас:
До: Консул Джосая Уейланд
От: Гидеон и Гейбриъл Лайтууд
Уважаеми господине,
В искането да прочетем писмата на госпожа Брануел до Идрис, отново проявихте обичайната си мъдрост. Успяхме да надзърнем тайничко в гореспоменатата кореспонденция и установихме, че тя поддържа почти ежедневна връзка с прачичо си Родерик Феърчайлд.
Съдържанието на тези писма, господине, би ви шокирало и разочаровало. То вече отне голяма част от нашата вяра в нежния пол.
Госпожа Брануел проявява най-коравосърдечно, безчувствено и неженствено отношение към множеството му болежки. Предлага му да пие по-малко, за да облекчи подаграта си, изглежда развеселена от тежката воднянка, която го мъчи, и напълно пренебрегва споменаването на субстанциите, които се събират в ушите и други отверстия на тялото му.
Признаци за нежната загриженост, която човек би очаквал от една жена, спрямо роднините й от мъжки пол, както и уважението, което всяка сравнително млада дама дължи на по-възрастните от нея… такива просто няма! Госпожа Брануел, боим се, се е опила от властта си. Тя трябва да бъде спряна, преди да е станало прекалено късно и още много храбри ловци на сенки да се откажат поради липса на женска грижа.
Когато девойката замлъкна, се възцари тишина. Софи сякаш цяла вечност се взира в листа с широко отворени очи, преди най-сетне да проговори:
— Кой от вас написа това?
Гидеон се прокашля.
— Аз.
Софи вдигна поглед. Макар и присвити, устните й потръпваха лекичко и в продължение на един ужасен миг Гидеон си помисли, че тя ще заплаче.
— О, боже! И това е първото ви писмо?
— Не, имаше едно преди него — призна по-малкият брат. — То беше за шапките на Шарлот.
— За шапките й? — От устните на Софи се откъсна звънък смях и Гидеон я погледна така, сякаш никога не бе виждал нещо по-прекрасно. Гейбриъл трябваше да признае, че наистина беше хубава, когато се смееше, със или без белега. — Консулът ядоса ли се?
— Побесня — увери я Гидеон.
— Ще кажете ли на госпожа Брануел? — настоя да узнае Гейбриъл, който не можеше да понесе това напрежение нито миг повече.
Софи беше престанала да се смее.
— Няма. Защото не искам да ви изложа пред консула и защото смятам, че една такава новина би я наранила, без от това да има някаква полза. Да я шпионира по този начин, ама че ужасен човек! — Очите й хвърляха искри. — Ако искате да ви помогна в опитите да осуетите кроежите на консула, на драго сърце ще го сторя. Нека задържа писмото и утре ще се погрижа то да замине.
Музикалната стая не беше толкова прашна, колкото Теса си я спомняше. Всъщност изглеждаше така, сякаш наскоро я бяха почистили основно. Дървените первази и подът направо грееха, също като голямото пиано в ъгъла. В огнището подскачаха пламъци, обгръщайки застаналия пред камината Джем в огнен контур. Той се обърна и когато я видя, се усмихна нервно.
Всичко в стаята излъчваше уют, като картина, нарисувана с водни бои — светлината на огъня, която сякаш вдъхваше призрачен живот на музикалните инструменти, покрити с бели чаршафи; тъмният блясък на пианото; отражението на пламъците в стъклата на прозорците, досущ като тъмно злато. Теса виждаше и тях с Джем, застанали един срещу друг: момиче с тъмносиня вечерна рокля и слабичко като вейка момче с рошава сребриста коса и черно сако, което висеше мъничко по-широко, отколкото трябва, около крехката му фигура.
Лицето му в сенките беше изтъкано от уязвимост, в извивката на устните му имаше тревога.