Ритъмът на сърцето й се учести, за да не изостава от темпото на музиката; очите на Джем бяха затворени, ъгълчетата на устните му — извити надолу, сякаш изпитваше болка. Част от нея копнееше да скочи и да го прегърне, ала другата не искаше да направи нищо, което би прекъснало музиката, нищо, което би накарало прелестните звуци да затихнат. Струваше й се, че в неговата ръка лъкът сякаш се превръща в четка, с която той рисува платно, разкриващо самата му душа. Докато последните ноти се издигаха все по-нависоко, сякаш се опитваха да достигнат небесата, Теса си даде сметка, че лицето й е мокро, но едва когато и последният звук отшумя и Джем свали цигулката, тя осъзна, че плаче.
Много бавно годеникът й прибра инструмента в калъфа и постави ръка до него. След това се изправи и се обърна към Теса. Изражението му беше срамежливо, бялата му риза беше подгизнала от пот, а вената на шията му туптеше.
Девойката беше останала без думи.
— Хареса ли ти? — попита той. — Можех да ти подаря украшение, но исках да бъде нещо, което да е само твое. Нещо, което никой друг да не може да чуе или притежава. И понеже не ме бива с думите, излях онова, което изпитвам към теб, в музика. — Младежът замълча за миг. — Е, хареса ли ти? — повтори след малко и затихващата интонация на въпроса му говореше, че очаква отрицателен отговор.
Теса вдигна лице, така че да види сълзите й.
— Джем…
Той коленичи пред нея с разкаяно изражение.
— Ni jue de tong man, qin ai de?
— Не… не — отвърна Теса, като едновременно плачеше и се смееше. — Не съм наранена. Нито нещастна. Ни най-малко.
Усмивка се разля по лицето на годеника й и очите му грейнаха от удоволствие.
— Значи ти е харесало?
— Сякаш видях душата ти отразена в нотите. И тя беше красива. — Теса се приведе напред и нежно докосна лицето му, гладката кожа над коравите скули, косата му като перца по опакото на дланта й. — Видях реки, лодки с формата на цветя, всички цветове на нощното небе.
Джем изпусна шумно дъха си и се отпусна на пода до стола й, сякаш и последната капчица сила го беше напуснала. Облегна глава на коляното й и тя започна да го милва по косата, прокарвайки пръсти през меките кичури.
— И двамата ми родители обичаха музиката — каза той изведнъж. — Баща ми свиреше на цигулка, а майка ми — на цин15. Аз предпочетох цигулката, макар че бих могъл да избера и инструмента на майка ми. Понякога съжалявам, защото в Китай има мелодии, които не могат да бъдат изсвирени на цигулка; мелодии, които майка ми би искала да науча. Тя ми разказваше историята на Ю Бо Я, който бил майстор свирач на цин. Най-добрият му приятел бил дървар на име Джун Дзъ Ци и той му свирел. Казват, че когато Бо Я свирел песен за вода, приятелят му веднага разбирал, че мелодията описва буйни води, а когато свирел за планини, Дзъ Ци можел да види върховете им. А Бо Я му казвал: „То е, защото ти разбираш музиката ми“. — Джем сведе поглед към ръката си, обвила леко коляното му. — Хората все още използват израза „джъ ин“ в смисъл на „близки приятели“ или „сродни души“, ала истинското му значение е „разбиращ музика“. — Той се пресегна и улови ръката й. — Докато свирех, виждах онова, което и ти. Ти разбираш музиката ми.
— Но аз нищо не разбирам от музика, Джем. Не мога да различа партита от соната…
— Не. — Младежът се обърна и се изправи на колене, подпирайки се на облегалките на стола й. Сега бяха толкова близо, че Теса можеше да види, че косата му беше овлажняла от пот на слепоочията и тила, да усети миризмата на колофон и горена захар. — Не такава музика имах предвид. Искам да кажа… — Отрони нетърпелива въздишка и като улови ръката й, я допря до гърдите си, така че тя усети ритмичните удари на сърцето му. — Всяко сърце има своя собствена мелодия. Ти разбираш тази на моето.
— Какво станало с тях? — прошепна Теса. — С дърваря и музиканта?
Джем се усмихна тъжно.
— Джун Дзъ Ци умрял и Ю Бо Я изсвирил последната си песен над гроба му. След това строшил своя цин и никога повече не свирил.
Теса усети как горещи сълзи напират под клепачите й, мъчейки се да се излеят навън.
— Каква ужасна история.
— Така ли мислиш? — Сърцето на Джем прескочи един удар под пръстите й. — Докато бил жив и двамата били приятели, Ю Бо Я написал някои от най-прекрасните песни, които познаваме. Дали би могъл да го стори сам? Сърцата ни се нуждаят от огледало, Теса. Виждаме по-доброто си „аз“ в очите на онези, които ни обичат. Пък и съществува красота, която единствено мимолетността може да роди. — Той снижи поглед, а после отново го вдигна и срещна нейния. — Бих ти дал всичко от себе си. Бих ти дал повече за две седмици, отколкото повечето мъже биха ти дали за цял живот.
15
Най-древният китайски музикален инструмент; наричал се е още „шъ“ — „камък“, или „няоциу“ — „пееща топка“. — Бел.прев.