— Господин Лайтууд, донесох ви кифличките, за които позвънихте, а Бриджет ви приготви и чиния със сандвичи.
Гидеон отстъпи назад, така че тя да може да влезе. Стаята му беше като всички останали в Института — тежки мебели от тъмно дърво, масивно легло с колони, голяма камина и високи прозорци, с гледка към двора. Софи усещаше очите му върху себе си, докато прекосяваше стаята, за да сложи подноса на масичката пред камината. След това се изправи и се обърна към него, сключила ръце пред престилката си.
— Софи… — започна мъжът.
— Господин Лайтууд — прекъсна го тя, — ще желаете ли нещо друго?
Той я гледаше бунтарски, но и някак тъжно.
— Ще ми се да ме наричаш Гидеон.
— Вече ви казах, че не мога да ви наричам с християнското ви име.
— Аз съм ловец на сенки, нямам християнско име. Софи, моля те… — Той направи крачка към нея. — Преди да дойда да живея в Института, мислех, че между нас се заражда приятелство, ала от деня, в който пристигнах, ти се държиш хладно с мен.
Тя неволно вдигна ръка към лицето си. Спомни си господаря Теди, сина на някогашния й работодател, и ужасния начин, по който той я хващаше натясно в тъмните ъгли и я притискаше до стената, а ръцете му се плъзваха по тялото й, докато й шепнеше, че ще стори добре да бъде по-дружелюбна с него, ако си знае интереса. Дори сега от тази мисъл й се повдигаше.
— Софи? — Около очите на Гидеон се появиха тревожни бръчици. — Какво има? Ако с нещо съм те засегнал или наранил, моля те, кажи ми, за да мога да го поправя…
— С нищо не сте ме засегнали или наранили. Вие сте джентълмен, а аз — прислужница, всичко друго би било фамилиарничене. Моля ви, не ме карайте да се чувствам неудобно, господин Лайтууд.
Гидеон, който вече бе вдигнал лекичко ръка, отново я отпусна. Изглеждаше толкова съкрушен, че сърцето на Софи омекна.
„Аз мога да изгубя всичко, а той — нищо“, напомни си тя. Именно това си повтаряше нощем, когато лежеше в тясното си легло, а в ума й кръжеше споменът за две очи с цвят на буря.
— Мислех, че сме приятели — каза той.
— Не мога да бъда ваша приятелка.
Мъжът направи крачка напред.
— Ами ако те помоля…
— Гидеон! — Хенри бе застанал на прага, останал без дъх, облечен в една от ужасните си жилетки на зелени и оранжеви райета. — Брат ти е тук. На долния етаж.
Очите на Гидеон се разшириха.
— Гейбриъл е тук?
— Да. Крещи нещо за баща ви, но не иска да ни каже нищо повече, докато и ти не дойдеш. Само проклина. Ела.
Той се поколеба, местейки очи между Хенри и Софи, която се опитваше да изглежда невидима.
— Аз…
— Хайде, Гидеон! — Хенри рядко говореше остро. — Целият е в кръв.
Гидеон пребледня и посегна към меча, който висеше до вратата.
— Идвам.
Гейбриъл Лайтууд се беше облегнал на стената до входната врата — якето му го нямаше, а ризата и панталонът му бяха подгизнали от кръв. През отворената врата Теса виждаше каретата на семейство Лайтууд, с герба с формата на пламък, спряла пред стъпалата. Гейбриъл вероятно сам бе карал дотук.
— Гейбриъл… — успокояващо каза Шарлот, сякаш се опитваше да укроти див кон. — Гейбриъл, моля те, кажи ни какво е станало.
Гейбриъл, висок и строен, с кестенява коса, която сега беше лепкава от кръв, разтърка лице. Ръцете му също бяха окървавени, очите — широко отворени.
— Къде е брат ми? Трябва да говоря с брат си.
— Идва. Изпратих Хенри да го доведе, а Сирил — да приготви каретата на Института. Гейбриъл, ранен ли си? Нуждаеш ли се от иратце? — Шарлот звучеше толкова майчински, сякаш същото това момче не се бе изправило срещу нея иззад стола на Бенедикт Лайтууд и никога не бе заговорничило с баща си да й отнеме Института.
— Това е страшно много кръв — каза Теса, пристъпвайки напред. — Гейбриъл, тя не може да е само твоя, нали?
Той я погледна и Теса си помисли, че за първи път в държанието му няма и следа от позьорство. Имаше единствено вцепеняващ страх в очите му. Страх и… объркване.
— Не… тяхна е…
— Тяхна? Кои са те?
Въпросът беше зададен от Гидеон, който слизаше забързано по стълбите, стиснал меч в десницата си. Джем и Хенри бяха до него, а зад тях идваха Уил и Сесили. Джем спря сепнато на стълбите и Теса осъзна, че я беше видял в сватбената й рокля. Очите му се разшириха, но другите бяха продължили надолу, повличайки го със себе си, както поток отнася паднало листо.