Джофри така и не стигнал до Хълма на Ренис. Във въздуха Сиракс се извивала под момчето, опитвайки се да се освободи от непривичния ездач. А летящите отдолу камъни, копия и стрели, които мятали бунтуващите се, още повече разярили дракона. Над квартала на Бълхите принц Джофри се изплъзнал от гърба на Сиракс и паднал на земята от височина двеста стъпки.
Принцът паднал до място, където се събират пет улички. Той се ударил в острия край на някакъв покрив, преди да се прекатури още четиридесет стъпки надолу. Съпровождал го дъжд от счупени керемиди. Разказвали, че при падането той си счупил гръбнака, и че парчетата кирпич се сипели върху него като ножове, че неговият собствен меч, излетял от ръката му и го пронизал в корема. В Квартала на Бълхите до ден-днешен твърдят, че дъщерята на свещар на име Робин взела наранения принц в своята прегръдка, за да даде на умиращия утеха, но това е по-скоро легенда, отколкото истина. Мнението е, че с последния си дъх Джофри казал: „Майчице, прости ми“… Въпреки, че хората и до сега спорят за това, дали принцът говорел на своята майка-кралица, или се е молил на Небесната Майка.
Така загинал Джофри Веларион, принцът на Драконов камък и наследник на Железния трон, последния син на кралица Ренира от Ленор Веларион… или последният от нейните копелета от сър Харвин Стронг, в зависимост от това, в кое всеки предпочита да вярва.
По същото време, докато кръв течала по улиците на Квартала на Бълхите, на върха на Хълма Ренис, около Драконова яма, се разгаряла друга битка.
Гъбарко не грешал: пълчища прегладнели плъхове, стига да са достатъчно многобройни, наистина събарят и бикове, и мечки, и лъвове. Не е важно, колко ще може да убие бикът или мечката — плъховете са винаги повече, ръфайки краката на голямото животно, впивайки се със зъби в корема му, катерейки се на гърба му. Така било и в тази нощ. Тези хора-плъхове имали копия, дълги брадви, боздугани с шипове и петдесетина други видове оръжия, включително дълги лъкове и арбалети.
Подчинилите се на повелята на кралицата, златни плащове от Драконовите порти тръгнали от казармите си да защитят хълма, но не успели да преминат през тълпата и се върнали обратно. Вестоносецът, изпратен към Старите порти, така и не се добрал. Драконова яма също била охранявана от стражи, но техният брой не бил голям и те били пометени и изклани, когато тълпата разбила вратите (огромната главна порта, обкована с бронз и желязо, би издържала, но сградата имала още няколко малки входове) и нахлула през прозорците.
Възможно е нападателите да са се надявали да заварят драконите спящи, но грохотът от щурма бил направил това невъзможно. Тези, които оживели, за да разправят по-късно за случилото се, разказват за вопли, крясъци, за мириса на кръв във въздуха, за врати от дъб и желязо разбивани на трески от грубо изработени тарани и ударите на безчислени брадви.
Великият майстер Мункун по-късно написал: „Рядкост е, толкова много хора да отиват на своята погребална клада с такава настървеност, но безумието било обхванало всички“.
В Драконова яма имало четири дракона. И в мига, когато първите нападатели се втурнали на пясъка, всичките четири били будни, раздразнени и сърдити.
Няма съгласие между хронистите за това, колко мъже и жени са загинали в тази нощ под огромния купол на Драконова яма: двеста или две хиляди. На всеки загинал се падали по десет обгорели, но оцелели. Драконите в Ямата се оказали в капан. Ограничени от стените и купола, оковани с тежки вериги, те не могли да отлетят, нито да използват крилете си, за да избегнат атаките, нито да се спуснат от високо върху противниците си. Вместо това им се налагало да се борят за живота си с рога, нокти и зъби, мятайки се насам и натам, като бикове в плъшите ями на Квартала на Бълхите… но тук биковете били огнедишащи. Драконова яма се превърнала в огнен ад, където горящи хора се клатушкали и крещели в дима, плътта падала от почернелите им кости, но след всеки загинал нови десет се появявали, крещейки, че драконите трябва да умрат. И един по един те умрели.