Певците разказват, че лорд Родрик бил в кръв от главата до
петите, когато стигнал, щитът му бил разцепен, а шлемът
спукан, но бил толкова опиянен от битката, че изглеждало
дори не чувствал раните си. Братовчедът на лорд Ормунд, сър
Бриндън Хайтауър застанал между северняка и своя сюзерен и
отсякъл от рамото лявата ръка на Разрушителя с един ужасен
удар на дългата си брадва… Въпреки това, освирепелият лорд
на Бароутън не спрял да се сражава, посичайки сър Бриндън
и лорд Ормунд, преди да умре. Знамената на лорд Хайтауър
паднали и жителите на града надали радостни възгласи, мислейки, че ходът на битката се е обърнал. Дори появата на
Принцесата и кралицата или Черните и зелените
Тесарион на бойното поле не ги уплашила, защото знаели, че имат два дракона на тяхна страна… но когато Вермитор и
Среброкрила се издигнали в небето и избълвали пламъците
си над Тъмбълтън, тези възгласи се превърнали в писъци.
Тъмбълтън потънал в огън: дюкяни, домове, септи, хора, всичко. Горящи хора падали от укрепленията и бойниците
или се препъвали пищейки по улиците — стълпотворение от
живи факли. Двамата изменници бичували града, от единия
край до другия, с камшици от пламък.
Последвалото опустошение било толкова свирепо, колкото никое друго в историята на Вестерос.
Джордж Р. Р. Мартин
Част III
От процъфтяващ търговски град Тъмбълтън бил стопен
до пепел и въглени, за да не бъде никога възстановен. Хиляди
изгорели, а мнозина се удавили опитвайки се да преплуват
реката. По-късно някои щели да кажат, че това били
късметлии, защото към оцелелите не била проявена никаква
милост. Мъжете на лорд Футли хвърлили мечовете си и се
предали, само за да бъдат вързани и обезглавени. Жените, които преживели пожарите били изнасилвани многократно, дори съвсем младите момичета на по осем и девет години.
Старците и момчетата били посечени, докато драконите се
хранели със сгърчените, пушещи трупове на своите жертви.
Това било приблизително по същото време, когато
очукан търговски ког на име Несария доплавал в пристанището
под Драконов камък за ремонт и продоволствия. Моряците
разказвали, че буря ги отклонила от курса им, когато се
връщали от Пентос към Стар Волантис… но към тази обичайна
песен за опасностите в морето, волантинците добавили особена
нотка. Когато Несария бил отклонен на запад, Драконов връх
изникнал пред тях, огромен срещу залязващото слънце… и
моряците съзрели битката на драконите, чиито рев отеквал в
отвесните черни скали по източните склонове на Димящата
планина. Във всеки хан, гостилница и бардак по крайбрежието, историята била разказвана, преразказвана и украсявана, докато всеки човек в Драконов камък не чул за нея.
Драконите били чудо за хората от Стар Волантис, а да
видят два в битка, било нещо, което екипажът на Несария
никога нямало да забрави. Хората живели на Драконов камък
били отраснали с такива зверове… и все пак моряшката
история възбудила интерес. На следващата сутрин няколко
местни рибари обиколили с лодките си около Драконов връх
и се върнали да разкажат, че видели изгорени и потрошени
останки от мъртъв дракон в подножието на планината. По
Принцесата и кралицата или Черните и зелените
цвета на крилата и люспите му разбрали, че това бил трупът
на Сив дух. Драконът бил разкъсан на две и частично изяден.
Чувайки тази новина сър Робърт Куинс, приветлив
и доста дебел рицар, когото кралицата заминавайки била
назначила за кастелан на Драконов камък, побързал да
определи за убиец Канибал. Повечето се съгласили, защото
за Канибал било известно, че е атакувал по-малки дракони
в миналото, макар и рядко така свирепо. Някои от рибарите
страхувайки се, че убиецът по-нататък може да се нахвърли
върху тях, призовали Куинс да изпрати рицари в леговището на
дракона, които да приключат с него, но кастеланът отказал.
— Ако ние не го безпокоим и Канибал няма да ни
безпокои — заявил той.
За да бъде сигурен в това, Куинс забранил риболова
покрай източния склон на Драконов връх, където лежало
гниещото тяло на дракона.
* * *
Междувременно на западния бряг на залива Черна вода, мълвата за битката и предателството в Тъмбълтън достигнала