Не е записано как принцът и момичето му са прекарали
последната нощ под покрива на лорд Мутън, но на зазоряване
се появили на двора заедно и принц Демън помогнал на
Коприва да оседлае Овцекрад за последен път. Обичайно тя го
хранела всеки ден преди да полети, защото когато драконите
са с пълен стомах, по-лесно се подчиняват на волята на ездача
си. В онази сутрин Коприва го нахранила с черен овен, най-
големия в Девиче езеро, на когото тя сама била прерязала
гърлото. Когато възседнала дракона, по кожените й дрехи
се стичала кръв, записал майстер Норен, «а по лицето й се
стичали сълзи.»
Мъжът и девойката не си казали и дума за сбогом, но
когато Овцекрад ударил въздуха с кожените си кафяви криле и
се издигнал в утринното небе, Караксес вдигнал глава и издал
писък, който разбил всички прозорци в кулата на Джонквил.
Високо над града, Коприва насочила дракона към
Рачешкия залив и изчезнала в утринните мъгли. Никой
повече не я видял.
Демън Таргариен се върнал в замъка само за да закуси
с лорд Мутън.
— За последен път ме виждате — казал на Негово
благородие. — Благодаря ви за гостоприемството, кажете на
всички, че отлитам към Харънхъл. Ако моят племенник Емонд
се осмели да се изправи срещу мен, ще ме намери там, сам.
И така принц Демън излетял от Девиче езеро за последен
път. След като Демън бил далеч, майстер Норен отишъл при
лорда си и му казал:
— Свалете веригата от шията ми и ми вържете ръцете.
Трябва да ме предадете на кралицата. Като предупредих
предателката и й помогнах да избяга, сам станах предател.
Принцесата и кралицата или Черните и зелените
Лорд Мутън отказал.
— Запази веригата си — казал Негово благородие. — Тук
всички сме предатели.
И в същата нощ знамената на кралица Ренира, които се
веели над портите на Девиче езеро били свалени, а на тяхно
място бил издигнат златния дракон на Егон II.
* * *
Над обгорелите кули и разрушените цитадели на
Харънхъл не се веели знамена, когато принц Демън се спуснал
от небето и завзел замъка в свое име. Няколко скитника се
били приютили в дълбоките изби и подземия, но звукът на
крилата на Караксес ги накарал да избягат. След като изчезнал
и последния от тях, Демън Таргариен обхождал сам огромните
като пещери зали, а единствен другар му бил драконът.
Всяка вечер, когато паднел здрача, отбелязвал
изминалия ден с резка върху язовото дърво в гората на
боговете. Тринадесетте резки все още могат да се видят: стари
рани, дълбоки и тъмни, но всички лордове управлявали
Харънхъл след Демън твърдят, че всяка пролет раните кървят
като свежи.
На четиринадесетия ден от бдението на принца, сянка, по-черна от буреносен облак преминала над замъка. Всички
птици от гората на боговете излетели уплашени, а горещ вятър
помел нападалите листа в двора. Накрая се появила Вхагар, а
на гърба й бил едноокият принц Емонд, в своята черна като
нощ броня обкантена със злато.
Не бил сам. Алис Реките долетяла с него, дългата й черна
коса се развявала зад нея, а коремът й бил издут от очакваното
дете. Принц Емонд два пъти описал кръг около кулите на
замъка и тогава приземил Вхагар във външния двор, на сто
ярда от Караксес. Драконите се изгледали със злост, Караксес
разперил криле, изсъскал, а между зъбите му заиграл огън.
Принцът помогнал на жена си да слезе от гърба на
Вхагар, сетне се обърнал към чичо си.
— Чичо, научих, че ни търсиш.
Джордж Р. Р. Мартин
— Само теб — отговорил Демън. — Кой ти каза къде да
ме намериш?
— Моята дама — отговорил Емонд. — Видя те в бурен
облак, при планинско езеро в здрача, видя те в огъня, който
запалихме, за да си приготвим вечерята. Моята Алис вижда
много неща. Сглупил си да дойдеш сам.
— Нямаше да дойдеш, ако не бях сам — казал Демън.
— Сам си и ето, аз дойдох. Живял си твърде дълго, чичо. — Поне в това сме единодушни — отговорил Демън.
После дал знак на Караксес да наведе врата си и сковано
го възседнал, а младият принц целунал жена си, леко се
прехвърлил на гърба на Вхагар, и внимателно прикрепил
четирите къси вериги на седлото към колана си. Демън оставил
своите да висят. Караксес отново изсъскал, изпълвайки нощта
с пламъци, а Вхагар отговорила с рев. Едновременно драконите
се втурнали към небето.