Да, в погледа й сега се четеше дори възхищение. В края на краищата от развалините на една позорна развръзка се раждаше герой. Дори само изражението на Гивънз би могло да му осигури висок пост в Дружеството за закрила на животните.
— Винаги съм ги обичал — каза той, — коне, кучета, мексикански лъвове, крави, алигатори…
— Аз мразя алигаторите — възрази Жозефа. — Пълзящи, кални твари!
— Алигатори ли казах? О, исках да кажа антилопи, разбира се — поправи се Гивънз.
Угризенията на съвестта накараха Жозефа да отиде още по-далеч. Тя протегна покаятелно ръка. В очите й блестяха непролети сълзи.
— Моля ви да ми простите, господин Гивънз. Жена съм все пак и в първия миг се уплаших. Искрено съжалявам, че убих животното. Нямате представа колко неудобно се чувствувам. Ако знаех, никога не бих постъпила така.
Гивънз пое протегнатата ръка. Той я задържа известно време, за да даде възможност на великодушието си да надвие скръбта по загубата на Бил. Накрая стана ясно, че й прощава.
— Моля ви, не говорете повече за това, госпожице Жозефа. Със своя вид Бил би могъл да уплаши всяка жена. Ще обясня всичко на момчетата.
— Право ми кажете: не ме ли ненавиждате? — Жозефа се приближи до него. Очите й го гледаха така мило, о, така мило, така умолително и с такова покаяние. — Ако някой убие котето ми, аз бих го намразила за цял живот. Каква смелост и благородство проявихте, за да спасите с риск за живота си Бил! Малцина биха постъпили така.
Победа, изтръгната от поражението! Водевил, превърнат в драма! Браво, Рипли Гивънз!
Падаше здрач. Естествено не можеше да се остави госпожица Жозефа да язди сама до ранчото. Гивънз оседла пак коня си, въпреки неговите укорителни погледи, и тръгна с нея. Двамата препуснаха един до друг по меката трева — принцесата и човекът, който обичаше животните. Уханията на прерията — дъх на плодородна земя и нежни цветя — ги заливаха от всички страни. На близкия хълм завиха койоти. Нищо страшно! И все пак…
Жозефа се приближи до него. Малката й ръка очевидно търсеше нещо. Гивънз я напипа със своята. Конете се движеха в крак. Ръцете се сключиха бавно и тя заговори!
— Аз никога не съм се плашила. Но представете си колко страшно би било да срещнеш див лъв. Горкият Бил. Много се радвам, че тръгнахте с мен.
О’Донъл седеше на чардака.
— Ей, Рип — извика той, — ти ли си?
— Той дойде да ме изпрати — обясни Жозефа. — Изгубих пътя и закъснях.
— Моите благодарности — възвести кралят на скотовъдците. — Остани да спиш тук, Рип, а утре сутрин ще тръгнеш за пасбището.
Но Гивънз отказа. Предпочитал да се прибере в стана. Призори трябвало да изпрати в града стадо бикове. Той пожела лека нощ и препусна.
Един час по-късно, когато лампите угаснаха, Жозефа застана по нощница пред вратата на стаята си и извика на краля, който вече се беше прибрал в отсрещната стая:
— Тате, нали знаеш оня мексикански лъв, дето му викаха Сцепеното ухо? Оня, който прегриза гърлото на Мартиновия овчар Гонсалес и на петдесетина телета от пасбището Салада? Е, днеска му видях сметката при брода Белия кон. Той скочи срещу мен и аз му пуснах два куршума в главата. Познах го по лявото ухо, сцепено от ножа на стария Гонсалес. Дори и ти не би могъл да дадеш по-добър изстрел.
— Браво, детето ми! — прогърмя Бен Шепнята в мрака на кралската спалня.