Сола, която по собствено желание придружаваше издирващата ме група, беше единствената, чието лице не беше изкривено от смях, докато наблюдаваше моята битка на живот и смърт. Обратното, тя видимо се безпокоеше за мен и веднага, щом убих маймуната, дойде и старателно започна да ме оглежда, търсейки рани или счупвания. Като се убеди, че съм се отървал без нито една драскотина, тя леко се усмихна, хвана ме за ръката и ме повлече към вратата.
Тарс Таркас и воините му влязоха в стаята и се спряха до бързо връщащия се към живот мой пазач, който беше ми спасил живота, тъй както аз запазих неговия. Изглеждаха погълнати от някакъв спор, докато най-после един от тях дойде при мен, говорейки ми нещо, но си спомни, че не разбирам езика им, и се върна при Тарс Таркас. Водачът им издаде някаква заповед и тръгна след нас.
В тяхното отношение към моя бивш пазач имаше някаква скрита заплаха и не ми се искаше да излизам от стаята, преди да съм разбрал в какво се състои тя. И добре направих, защото един от воините, извади от кобура си заплашително изглеждащ пистолет и съвсем явно искаше да сложи край на живота на звяра. Подскочих към него и го ударих по ръката. Куршумът, удряйки се в дървената рамка на прозореца, експлодира, издълбавайки в стената голяма дупка. Клекнах до уплашено озъртащото се наоколо животно, изправих го на крака и с жест го подканих да върви след мен. Учудените погледи, която ми хвърлиха марсианците, ме накараха леко да се усмихна — не познавайки такива чувства като благодарност и съчувствие, те не бяха в състояние да разберат моето поведение. Воинът, чийто пистолет бях избил, погледна въпросително към Тарс Таркас, но той му заповяда да ме остави на мира. Тогава излязохме на площада. Изминах целия път, държейки се здраво за рамото на Сола, а моят огромен звяр подтичваше зад мен. Имах поне двама приятели на Марс — една млада жена, която се грижеше за мен с майчинска нежност, и едно животно, което, както по-късно се убедих, носеше в своето грозно тяло повече любов, вярност и благодарност отколкото петте милиона марсианци, скитащи из опустошените градове и дъната на пресъхналите морета на тази планета.
Възпитанието на децата на Марс
След закуската, съвсем като храната, която ядох предния ден, и като всички следващи ястия, които ядох по време на пребиваването си при зелените марсианци, Сола ме заведе на един площад, на който почти всички жители на града бяха заети с пазенето на някакви слоноподобни животни или със запрягането им в коли с три колела. Преброих около двеста и петдесет коли всяка теглена от едно животно, което, ако се съдеше по външния му вид, можеше без особено усилие да тегли влак с няколко вагона, натоварени догоре. Колите бяха широки, удобни и живописно украсени. Във всяка от тях седеше по една марсианка, обкичена с метални накити и бижута, покрита с кожи и коприна. На гърба на всяко животно, теглещо кола, седеше във високо седло по един млад кочияш. Също както и животните, които воините употребяваха за езда, и тези животни нямаха юзди, а бяха управлявани изключително по телепатичен път.
Марсианците имаха отлично развити телепатични способности, следствие от което е значителната простота (но не и примитивност) на техния език и начина на воденето на дискусии, по време на които се изричат сравнително малко думи, дори когато дискусиите продължават с часове. Телепатията е универсалният език на Марс, с помощта на която населяващите тази планета на парадоксите същества от различен тип могат да се разбират в по-голяма или в по-малка степен, в зависимост от интелектуалното си развитие и индивидуални способности.
Когато кавалкадата се подреди в маршов строй, Сола ме качи на една празна кола и потеглихме към мястото, откъдето вчера бях влязъл в града. Начело яздеха около двеста воини, също толкова завършваха колоната, двадесет или тридесет ни охраняваха от двете страни.
Всички освен мен — мъже, жени и деца, бяха въоръжени до зъби, а след всяка кола тичаше марсианско куче. Моят спасител бягаше след нашата кола и от този момент не ме напусна доброволно нито веднъж през десетте години, които прекарах на Марс. Пътят ни водеше през долина и хълмове на дъното на пресъхнало море по посока към инкубатора, от който бях започнал своето пребиваване на Марс. Целта на пътуването този ден беше, както се оказа, именно инкубаторът и когато го забелязахме, цялото шествие се втурна към него в бесен галоп.