В малкия салон заварих началника на местната полиция, няколко съседи на капитана и пазача, който ми разказа подробности, свързани с намирането на тялото. Когато се натъкнал на него, бил още топъл. Лежал в снега с ръце, протегнати към ръба на склона, в същата поза, както по-късно осъзнах, в която видях капитана през онази нощ как се моли към небето за нещо.
Тялото не носеше никакви следи от насилие и полицейският лекар с помощта на местния си колега бързо издаде заключение за смърт, настъпила в резултат на сърдечен удар. Когато най-после останах сам, отворих бронираната каса и опразних чекмеджето, където, както ми беше казал капитан Картър, трябваше да намеря предназначените за мен инструкции. Те наистина бяха много специални, но ги изпълних до последната подробност, по възможно най-честния начин.
Капитанът ми поръчваше да превозя тялото му до Виржиния, без да го давам за балсамиране, и да го положа в отворен ковчег в гробницата, която той предварително си беше построил. Както се убедих по-късно, гробницата имаше много добра вентилация. Инструкцията съдържаше изричното изискване лично да се погрижа за строгото спазване на всички поръчения, запазвайки ги в най-дълбока тайна, ако това бъде необходимо. С имота си се беше разпоредил по следния начин: в продължение на 25 години аз трябваше да получавам всички доходи от имението, след което същото ставаше изцяло моя собственост. По-нататъшните указания се отнасяха за ръкописа. Цели 11 години той трябваше да остане в състоянието, в което го намерих: неразпечатан и неразтварян. А да разглася публично неговото съдържание придобивах право едва след изтичането на 21-го дини от смъртта на капитана.
Най-странното нещо в гробницата, където почива тялото на капитана, е това, че тежката, масивна врата е снабдена с позлатена брава, която се отваря само отвътре.
Искрено ваш
По хълмовете на Аризона
Много съм стар вече — не помня дори годините си. Може би са сто, а може и повече. Не знам, защото не стареех така, както другите хора. Не помня също и своето детство. Колкото и назад да се връщам в миналото — в спомените си съм все такъв — мъж на около тридесет. И днес изглеждам така, както и преди четиридесет и повече години. И въпреки всичко, знам че няма да живея вечно, че някой ден смъртта ще дойде и за мен — онази, истинската, след която никога повече не се възкръсва. Не виждам причини да се боя и от нея — аз, който вече два пъти съм умирал и все още съм жив. И все пак изпитвам същия страх, като вас, които досега не сте умирали нито веднъж. И вероятно той породи у мен убеждението, че аз също съм смъртен. Тъкмо то ме кара да опиша историята на моя живот и моите умирания. Не мога да обясня този феномен. Единственото, на което съм способен — това е да разкажа с простите думи на редови войник на съдбата онези странни приключения, които преживях в течение на десет години, когато мъртвото ми тяло лежа, неоткрито от никого, на дъното на една пещера в Аризона. Никога преди не съм разказвал тази история. И нито един смъртен човек няма да види този ръкопис, преди наистина да прекрача прага на вечността. Знам, че мозъкът на обикновения човек не е в състояние да възприеме това, което не може да види и да докосне с ръка. Затова нямам намерение да заставам на позорния стълб на общественото мнение, пресата и църквата и да бъда смятан за чудовищен лъжец само поради това, че описвам чистата истина, която един ден ще бъде възприета и от науката. Искам да вярвам, че приключенията, преживени на Марс, и знанията, придобити благодарение на това, които мога да споделя в този ръкопис, ще помогнат за по-бързото разгадаване на тайните на родствената нам планета — тайни за вас, но за мен вече не.
Моето име е Джон Картър, но по-известен съм като капитан Джек Картър от Виржиния. Когато Гражданската война завърши, стигнах до заключението, че съм собственик на няколкостотин хиляди долара вече без никаква стойност (защото бяха от Конфедерацията), чин „капитан от кавалерията“ от армия, която вече не съществува, и че служа на държава, която изчезна заедно с надеждите на Юга. Без началници, без пукнат цент, лишен от единствения си източник на съществувание — войната, реших да се отправя на югозапад и да опитам късмета си в попрището на златотърсача.