Воините оставиха своя пленник на земята и се върнаха на кораба, за да приберат оттам каквото можеха. Това им отне няколко часа, но плячката беше богата — оръжие, амуниции, коприна, кожи, бижута, странно изваяни каменни съдове, храна, в това число голямо количество бъчви с вода, която виждах за първи път от моето пристигане на Марс. Всичко това натовариха на изпратените коли.
Опразненият кораб зелените воини откараха далеч в долината. Няколко от тях се качиха на палубата и започнаха, както ми се стори от разстоянието, на което се намирах, да изливат съдържанието на съдове с различна форма и големина върху телата на убитите, по палубите и апаратите на кораба. Като свършиха тази работа, спуснаха се по въжетата на земята. Последният воин, преди да скочи, се обърна назад и хвърли нещо във вътрешността на кораба, след една секунда, когато оттам лумна пламък, воинът прескочи през борда и се спусна на земята. Въжетата бяха отрязани едновременно и огромният корпус, олекнал след опразването му от товара, бавно се издигна нагоре, а бушуващият пламък постепенно поглъщаше палубите и надстройките му.
Корабът се понесе на югоизток издигайки се все по-високо, олекнал благодарение на пожара, който поглъщаше дървените му части. Качих се на покрива и няколко часа гледах след него, докато най-после изчезна от погледа ми в леката мъгла на хоризонта. Това беше потискаща гледка — една огромна, летяща погребална клада, безпомощно дрейфуваща в пустинята на марсианското небе — изпълнен със смърт развалини на кораб, носещи някаква прокоба за живота на тези странни и жестоки същества, в чиито неприятелски ръце го беше захвърлила съдбата.
Излязох потиснат на улицата. Имах усещането, че присъствах на поражението и унищожаването на въоръжените сили на раса, близка по кръв до моята, а не на победата на зелените воини над орда техни врагове. Не зная откъде се взе това усещане, но не можех да се отърва от него. Някъде дълбоко в душата ми се зароди странно съчувствие към тези неизвестни врагове, а също и надеждата, че същата флотилия ще се върне и ще потърси сметка от зелените воини — те така безпощадно я бяха атакували и унищожили.
Излязох на улицата, а кучето Вул побягна след мен на обичайното разстояние. Скоро към нас се присъедини и Сола. Керванът от коли навлизаше в площада. Заповед за връщане у дома не последва нито през този ден, нито през цялата следваща седмица поради страха от завръщането на въздушната флотилия. Лорказ Птомел беше твърде опитен и хитър воин, за да се остави да бъде изненадан на открито с малкоподвижните коли, отгоре на всичко натоварени с плячка и деца. Затова изчакахме в изоставения град, докато решихме, че опасността е вече минала.
Сола и аз се озовахме на площада и видях нещо, което ме изпълни едновременно с надежда, страх, радост и тъга, а над всичко това доминираше чувството на облекчение и щастие. Две зелени жени брутално влачеха към входа на една от сградите пленника от въздушния кораб. Това беше момиче, то по всичко приличаше на жена от Земята. В първия момент не ме забеляза, но когато влизах в сградата, която трябваше да стане неин затвор, извърна глава и очите и се срещнаха с моите. Имаше красиво овално лице с деликатно изваяни черти, огромни, блестящи очи и черни, лъскави коси, подредени по странен, но в същото време много подходящ за външния й вид начин. Порозовелите й бузки и великолепните естествено червени устни чудесно контрастираха и заедно с това се допълваха с медения цвят на кожата й. Също както съпровождащите я зелени марсианки и тя не носеше никакви дрехи, освен ажурни накити, но никаква дреха не беше в състояние да подчертае по-добре съвършеното и тяло.
Забеляза ме и очите й станаха още по-големи от изненада, а след това със свободната си ръка направи деликатен жест, чието значение, за съжаление, не можах да отгатна. Няколко секунди се гледахме един друг и колкото времето минаваше, изразът на надежда и възвърната смелост, осветил лицето й, когато ме съзря, премина в разочарование, изпод което прозираха неприязън и презрение. Разбрах, че се дължи на това, дето не отговорих на нейния сигнал. При цялото си невежество относно марсианските обичаи интуитивно почувствах, че с този жест тя ме молеше за помощ и закрила. После изчезна от очите ми във вътрешността на изоставената сграда.
Изучавам езика
Съвзех се от моментното преживяване, погледнах към Сола, тя беше свидетел на срещата и бях удивен от странния израз на обикновено безизразното й лице. Не знаех за какво си мислеше, не можех да я питам, защото досега бях овладял марсиански език до степен, достатъчна само за изразяване на най-елементарни, ежедневни нужди.