Саркоя и другите жени изразиха бурно възмущението си от слабостта, проявена от Сола.
— Жалко, Сола, че не си се родила един милион години по-рано — каза язвително Саркоя, — когато всички вдлъбнатини на Марс са били изпълнени с вода, а хората са имали характери, меки като течността, по която са плавали. Днес нашият разум е до такава степен развит, че си даваме ясна сметка за сантименталностите от този тип — те са атанистична проява на слабост. Никак няма да бъде добре за теб, ако Тарс Таркас разбере, че криеш в себе си такива дегенерирали чувства. И се съмнявам дали би ти позволил да продължиш да изпълняваш задълженията на възпитателна.
— Не виждам нищо лошо в това, че проявявам интерес към съдбата на това момиче — отговори Сола. — Тя не ни е сторила нищо лошо, нещо повече — вярвам, че не би ни причинила никаква вреда, дори и да попаднем в нейните ръце. Само мъжете от нейната раса водят войни с нас и винаги съм смятала, че тяхното отношение към нас е само отражение на нашето отношение към тях, при това, съвсем бледо. Живеят в мир с всички свои съседи, освен ако дългът не ги призове към война, докато ние непрекъснато воюваме с всички, както с червените, така и с другите племена от нашата собствена раса. Дори в рамките на едно и също племе постоянно се водят битки между отделни войни. Целият ни живот е обагрен с обилно проливана кръв от момента, когато пробием черупката на яйцето си, до мига, когато поверим себе си на водите на тайнствената река Исс — те ни отнасят към неизвестна, но сигурно не по-жестока и ужасяваща съдба от тази, която имаме тук. Щастлив е онзи, когото смъртта прибере още млад! Кажи на Тарс Таркас каквото искаш — той няма да измисли за мен нищо по-страшно от това, което наричаме „живот“.
Тази неочаквана и гневна тирада така изненада останалите жени, че поразени, те не бяха в състояние да изрекат нещо друго, освен някакви нищо не значещи думи под формата на упрек. После изведнъж млъкнаха и скоро заспаха. Инцидентът ме убеди, че Сола не е враждебно настроена към момичето и че аз съм имал изключителния късмет да попадна тъкмо в нейните ръце, а не в тези на някоя от другите жени. Вече бях сигурен, че изпитва към мен добри чувства, и че ненавижда жестокостта и варварството; започнах да храня надежда, че мога да разчитам на нейната помощ за организирането на бягство, разбира се, ако то въобще беше възможно.
Не знаех дали на Марс ще се намери някакво по-добро място за мен, но дори и да нямаше, предпочитах да рискувам живота сред подобни на мен хора, отколкото да остана при тези кръвожадни зеленокожи чудовища.
Победител и вожд
На следващата сутрин станах много рано. Беше ми дадена относителна свобода — Сола ми каза, че докато не опитам да напусна града без разрешение, ще мога безпрепятствено да излизам и да влизам, когато поискам. Същевременно тя ме предупреди да не излизам без оръжие, защото в този, както в повечето разрушени градове на старата марсианска цивилизация, често се срещат, а и аз самият имах възможност да се убедя, големи бели маймуни. Освен това добави, че Вул няма да позволи да изляза извън границите на града и ме посъветва да не предизвиквам кръвожадната природа на звяра, т.е. да не пренебрегвам неговите предупреждения и да не се приближавам към забранените за мен зони. Ако опитам да му се противопоставя, той ще ме довлече до вкъщи жив или мъртъв. „По-скоро мъртъв“ — прибави Сола.
Тази сутрин бях зает с изучаването на една от непознатите ми улици и най-неочаквано се озовах до границите на града. Пред мен се простираше верига от ниски възвишения, пресечени от тесни оврази. В мен се разгоря желанието да изследвам околността и да разгледам пейзажите зад тях.
Помислих си, че имам чудесна възможност да проверя как ще реагира Вул. Бях сигурен в обичта му; беше ми дал за това много повече доказателства от което и да било друго марсианско същество. Надявах се, че благодарността за спасения му на два пъти живот ще надделее над дълга, наложен му от неговите жестоки господари. Когато приближавах към границите на града, Вул бягаше нервно пред мен, от време на време отърквайки се в краката ми. Видът му бе по-скоро тъжен, отколкото хищен, не показваше големите си зъби, нито пък ръмжеше предупредително. Лишен от дружбата и доброжелателството на същества от моята раса, аз се отнасях дружелюбно към Сола и Вул, защото земният човек, където и да се намира, търси отдушник за своите естествени чувства. Реших да заложа на същия инстинкт у това огромно животно и се надявах да не се разочаровам.
Никога преди това не бях го галил, нито си бях играл с него, но сега седнах на земята, прегърнах го за мускулестата шия и започнах да му говоря на марсиански, тъй както бих говорил на Земята на някое куче на английски. Реакцията му беше точно такава, каквото очаквах — най-напред разтвори устата си толкова широко, колкото можеше, показва целия комплект от дълги и остри зъби и набръчка кожата си, в гънките и почти напълно изчезваха очите му. Ако някога сте виждали усмихваща се шотландска овчарка, то сигурно си представяте най-образно как в този миг изглеждаше Вул.