Другата пазачка беше безразлична към момичето. Оставеха ли пленничката само на нея, а за щастие така беше през нощта, тя сигурно нямаше да я измъчва толкова.
Лорказ Птомел вдигна очи, обърна се към пленничката и в този миг забеляза моето присъствие в залата. Каза нещо на Тарс Таркас, правейки при това впечатление на ядосан, но когато Тарс Таркас му отговори, за съжаление твърде тихо, за да мога да го чуя, вождът кимна, усмихна се и повече не ми обърна никакво внимание.
— Как се казваш? — запита той момичето.
— Дейа Торис, дъщеря на Морс Кайак от Хелиум.
— Каква беше целта на вашето пътуване?
— Чисто научна експедиция — с тих, звучен глас отговори момичето, — изпратена от бащата на моя баща, Джедак от Хелиум, имаща за цел да изработи карта на въздушните течения и да изследва гъстотата на атмосферата. Бяхме съвсем неподготвени за битка — продължи тя, — тъй като нашата мисия имаше мирен характер, за което свидетелстваха знамената и цветът на нашите кораби. Работата, която извършвахме, е полезна и за вас в същата степен, както за нас, защото отлично знаете, че без нашите усилия и научни изследвания Марс отдавна би се превърнал в мъртва планета. Въздухът и водата не биха стигнали за поддържане живота дори само на едно същество. Векове наред ние ги осигуряваме и за вас, но от ваша страна се срещаме само с черна неблагодарност, изразена в брутални нападения и постоянни пречки. Защо не заживеете с нас като наши братя? Непременно ли трябва да вървите по път, който ви води до ниво, само малко по-високо от това на глупавите животни, които ви служат? Вие сте народ, който не познава писаното слово, изящните изкуства и най-важното — любовта. Народ, обременен от хилядолетия ужасни обичаи. Притежавайки всичко заедно, дори жените и децата си, всъщност не притежавате нищо. Ненавиждате се взаимно, ненавиждате всички освен самите себе си. Върнете се на пътя, по който са вървели нашите общи прадеди, на пътя на взаимното уважение и приятелство. Той е отворен за вас, червените хора са готови да ви помогнат да го намерите отново. Заедно можем да работим значително по-добре, можем да спасим нашата умираща планета. Внучката на най-могъщия и най-великия от червените джедаци ви моли за това. Вслушайте се в нейната молба!
Лорказ Птомел и неговите войни останаха за миг мълчаливи, внимателно се взираха в момичето. Кой знае какви мисли кръжаха из главите им! Стори ми се, че са дълбоко развълнувани. Ако в този миг сред тях беше се намерил поне един, който би бил достатъчно силен, за да се опълчи против старите предразсъдъци, този миг можеше да означава за Марс началото на нова, удивителна епоха.
Видях, че Тарс Таркас се готви да говори. Лицето му имаше израз, какъвто по-рано не бях забелязал у нито един от зелените воини. Върху него се отразяваше вътрешната, непосилна борба със самия себе си, с остарелите традиции, с наследството на вековете, а когато отвори уста, върху неговия ужасяващ, жесток образ за секунда падна светлината на благородството и добротата.
Но думите, които очаквах да чуя от него, така си и останаха неизречени. Един от по-младите войни, сигурно почувствувал в каква посока тръгват мислите на по-възрастните, изведнъж скочи от стъпалото на подиума и с всичка сила удари момичето по лицето. Тя падна на пода, а той стъпи с крак върху тялото й и я подритна към седящите на подиума воини, избухвайки в страшен, лишен от веселост смях.
За момент си помислих, че Тарс Таркас ще го простре мъртъв на земята. Изразът на лицето на Лорказ Птомел също не беше благосклонен към извършилия тази грозна постъпка, но моменталното настроение изчезна, техните отдавнашни обичаи и навици взеха връх и лицата им се изкривиха в усмивки. Показателно беше обаче, това, че не избухнаха в гръмогласен смях, въпреки че постъпката на младия воин отговаряше точно на техните представи за забавление.
Фактът, че загубих време да опиша това, което се случи след нанасянето на удара на момичето, съвсем не означава, че толкова дълго съм наблюдавал всичко пасивно и безучастно. Струва ми се, че съм предусещал развоя на събитията, защото в мига когато воинът вдигна ръка за удар, бях вече подготвен за скок и когато ръката му падна върху лицето на момичето, вече бях преодолял половината от разстоянието, делящо, ме от тях.
Озовах се при него в момента, когато започваше да се смее. Беше поне дванадесет стъпки висок и въоръжен до зъби, но бях обхванат от бяс и готовност да се боря с целия свят. Той чу моя крясък и се обърна, а аз подскочих във въздуха и с всичка сила го ударих по мутрата. Олюля се, после извади къс меч. Измъкнах своя и скочих върху него, опирайки крака на дръжката на пистолета му, с лявата си ръка се хванах за един от острите му зъби, а с другата със силен замах забих меча си в гърдите му.