Не можа да употреби меча си, защото бях твърде близо до него, нито да измъкне пистолета си, което се опита да направи, нарушавайки по този начин традицията, повеляваща да употреби същото оръжие, с което се бори неговият противник. Всъщност не можеше да направи нищо друго, освен да се старае да ме отблъсне от себе си. Въпреки своите размери обаче, беше само малко по-силен от мен и след миг рухна на пода, облян целия в кръв. Дейа Торис наблюдаваше схватката с разширени от изненада очи. Когато най-после се освободих от зеления воин, взех я на ръце и я понесох към една от широките странични пейки.
Никой от марсианците не ми попречи. Откъснах парче коприна от моя плащ и се помъчих да спра с него кръвта, течаща от носа й. За щастие, това беше единствената рана, причинена й от зеления воин, и като се съвзе, тя вече можеше да говори. Сложи деликатната си ръка на рамото ми и запита, гледайки ме право в очите:
— Защо направи това? Ти, който при нашата първа среща ми отказа помощта си? А сега рискуваш живота си и за да ме защитиш, убиваш един от своите другари. Не мога да разбера това. Ти си странно същество — живееш сред зелените хора, а същевременно приличаш на мъжете от моята раса, само дето кожата ти е по-светла от тяхната и малко по-тъмна от тази на белите маймуни. Кой си ти? Човек? Или може би нещо повече от човек?
— Моята история — бавно казах аз, — е твърде дълга, за да мога да ти я разкажа сега, и е така странна, че самият аз трудно мога да повярвам в нея. Страхувам се, че никой друг няма да я сметне за истинска. Засега ще ти кажа само, че съм твой приятел, доколкото ми позволяват това тези, които са пленили и теб, и мен — и твой защитник и слуга.
— Как? Значи ти също си затворник? Но в такъв случай, защо носиш оръжие и знаците на таркиански вожд? Как се казваш? Откъде си?
— Да, аз също съм пленник. Казвам се Джон Картър, От Земята съм. Живея там в една държава, която се нарича Съединени щати на Америка. Не знам защо ми разрешиха да нося оръжие и нямах никаква представа, че накитите, са отличия на вожд.
В този момент трябваше да прекъснем разговора. Към нас приближи един от зелените воини, носеше оръжие, облекло и накити. Изведнъж получих отговор на един от въпросите, зададени ми от Дейа Торис. Забелязах, че от мъртвото тяло на моя неотдавнашен противник бе снето всичко, което носеше, а в поведението на воина, който ми донесе всичко това, открих заплаха, прикрита под маската на уважение, също както и при онзи, който преди това също беше ми донесъл такива трофеи. Разбрах, че първата схватка — тази, която бях провел в деня на моето пристигане на Марс, беше завършила със смъртта на противника ми.
Причината, поради която се отнасяха към мен така любезно, ми стана напълно ясна. Благодарение на строго спазваните обичаи, които ме накараха да нарека Марс планета на парадоксите, бях удостоен с почести, полагащи се на победители — с титлите, екипировката и положението на воина, когото бях убил. Наистина ме смятаха за равен на вождовете и благодарение на тона, както по-късно разбрах, имах относителна свобода и беше допуснато моето присъствие в залата за аудиенции.
Обърнах се, за да взема екипировката на мъртвия воин и забелязах, че Тарс Таркас и другите марсианци ме наблюдават с истинско изумление. Дойдоха при нас и Тарс Таркас каза:
— Като за човек, който доскоро беше още глух и ням, говориш много добре езика на барсомианите. Къде си се научил така, Джон Картър?
— Заслугата е твоя, Тарс Таркас — отговорих аз, — защото ти ми осигури много добра учителка. — Сола… Именно на нея дължа владеенето на вашия език.
— Справила се е много добре — кимна той. — Но твоите познания в другите области изискват сериозно допълнение. Знаеш ли колко би струвала твоята необикновена смелост, ако не беше успял да убиеш някого от двамата вождове, чиито накити носиш сега?
— Досещам се — усмихнах се в отговор аз. — Този, когото не бих успял да убия, щеше да убие мен.
— Грешиш. Барсомианинът убива пленника единствено при самоотбрана и то само в случай на крайна необходимост. Обикновено ги запазваме за други цели.
Изразът на лицето му красноречиво говореше какви цели имаше предвид.
— Сега може да те спаси едно-единствено нещо — продължи Тарс Таркас. — Ако Тал Хайус вземе под внимание твоите положителни качества, твоята храброст и сръчност, може да те намери за достоен да постъпиш на служба при него, да бъдеш приет в нашето племе и да станеш пълноправен таркианец. По волята на Лорказ Птомел до момента на пристигането ни в резиденцията на Тал Хайус към теб ще се отнасят с нужното уважение, което си заслужил с постъпките си. Ще те смятаме за таркиански вожд, но не забравяй, че всеки от нас, който е равен с теб по звание, носи отговорност да стигнеш здрав и читав при Тал Хайус — нашия могъщ и строг владетел. Аз свърших.