— Разбирам — кимнах аз. — Както знаеш, аз не съм от Барсум и вашите пътища не са еднакви с моите. В бъдеще ще мога да постъпвам така, както съм постъпвал в миналото — според това, което ми диктуват съвестта ми и ръководейки се от принципите, задължителни за моята раса. Кажи на своето племе, че всеки барсомианин, с когото се срещна, трябва да уважава моите права на чужденец, защото в противен случай ще трябва да понесе последствията от своите отрицателни действия. Бих искал да поставя ясно още един въпрос — независимо от това какво в края на краищата имате намерение да направите с тази нещастна млада жена, имайки предвид, че ако оттук нататък някой я обиди или се опита да й навреди по какъвто и да било начин, ще трябва да отговаря пред мен. Знам, че за вас великодушието и добротата са непознати чувства, но аз ги ценя твърде високо. И ви уверявам, че това ни най-малко не намалява моята способност за борба и умението ми да си служа с оръжие.
Не съм любител на дългите речи и никога преди не бях го правил, но бях напълно наясно с какъв тон трябва да говоря пред зелените марсианци. Моето неочаквано и за самия мен красноречие им направи голямо впечатление и оттогава в поведението им към мен забелязах още по-голямо уважение.
Тарс Таркас остана доволен от тона и съдържанието на отговора ми, но единственото изречение, с което реагира, беше доста загадъчно.
— Струва ми се, че познавам Тал Хайус, Джедака На Тарк — каза той.
Отново се заех с Дейа Торис, помогнах й да стане и я поведох към изхода, без да обръщам внимание на нерешително пристъпващите наоколо пазачки и на изпитателните погледи на вождовете. Сега аз също бях вожд и можех да поема върху себе си известни задължения. Никой не ни попречи и така Дейа Торис, принцеса на Хелиум, и Джон Картър, джентълмен от Виржиния, заедно с придружаващия ги верен приятел Вул, сред гробна тишина излязоха от залата за аудиенции на Лоркас Птомел, Джедът на тарките от Барсум.
С Дейа Торис
Двете пазачки изтичаха след нас, сякаш отново искаха да поемат споите функции. Бедното момиче се притисна към мен, хвана се за ръката ми. Отпратих жените, обещах им отсега нататък с пленничката да се занимава Сола. Същевременно предупредих Саркоя да не се опитва по никакъв начин да причини зло на момичето, защото това ще повлече след себе си бързо и сурово наказание.
После разбрах, че възприетата от мен тактика не е най-сполучливата и нанесох на Дейа Торис повече вреда, отколкото полза. На Марс мъжете не убиват жени, нито пък жените убиват мъже. Саркоя хвърли към нас злобен поглед и си отиде, за да ни очерня и да плете интриги.
Намерих Сола и я уведомих, че искам да се грижи за Дейа Торис също толкова внимателно, колкото и за мен, да намери убежище, в което няма да бъдем безпокоени от Саркоя, и най-накрая заявих, че се премествам при мъжете.
Сола хвърли поглед към моето оръжие и към накитите на шията ми.
— Ти сега си голям вожд — каза тя, — и трябва да изпълнявам твоите поръчения, но правя това с истинско удоволствие. Човекът, чиито накити носиш, беше млад, но въпреки това голям воин. Със своите подвизи той си извоюва положение, малко по-ниско от това на Тарс Таркас, който, както знаеш, заема в йерархията второ място след Лорказ Птомел. Ти сега си единадесети измежду всички таркиици, само десет от тях имат по-високо звание от теб.
— А ако убия Лорказ Птомел? — запитах аз.
— Тогава ще бъдеш първи, Джон Картър. Но би могъл да го призовеш само със съгласието на целия съвет. Ако той те нападне пръв и ти го убиеш при самоотбрана, тогава с пълно право ще заемеш неговото място.
Засмях се и смених темата. Нямам никакво желание да убивам Лорказ Птомел и още по-малко да бъда един от таркийците.
Придружих Сола и Дейа Торис в търсенето на ново помещение. Намерихме го в една сграда със значително по-модерна архитектура в близост до залата за аудиенции. В нея открихме истински спални помещения с метални, легла, прикрепени към мраморния таван с дебели златни вериги. Рисунките по стените бяха изпипани до последния детайл и за разлика от фреските в другите посетени от мен сгради, представяха групи от хора в различни ситуации. Те твърде много приличаха на мен, само кожата им беше по-светла от тази на Дейа Торис. Бяха облечени в елегантни, ефирни дрехи, богато украсени с метал и скъпоценни камъни, косите им имаха красив златно– или червено-кафяв цвят. Мъжете нямаха бради и само няколко от тях бяха въоръжени. Сцените представляваха главно различни видове игри.