Близо година преживях заедно с друг офицер от конфедератската армия, капитан Пауъл от Ричмънд, в почти безнадеждни опити да открия своя дял от щастието. И най-неочаквано през зимата на 1865 годила, късметът ни споходи — след множество мъки и лишения се натъкнахме на златоносна кварцова жила, чието съдържание превишаваше и най-смелите ни мечти. Пауъл, който по образование беше минен инженер, заяви, че стойността на откритото от нас злато е над 1 000 000 долара, които ще бъдат в наши ръце след не повече от три месеца.
Тъй като оборудването, с което разполагахме, беше изключително скромно, решихме единият от нас да се върне в града, да купи нужните ни съоръжения и да наеме достатъчно количество хора, за да можем да започнем експлоатацията на мината.
Пауъл добре познаваше околността, знаеше от какво точно се нуждае едно минно предприятие, затова решихме той да замине, а аз приех да остана, за да защитавам нашите права на собственост срещу евентуалните, но всъщност малко вероятни претенции на някой неканен златотърсач, който би могъл да се появи наоколо.
На 3 март 1866 г. натоварихме запаси за из пътя на две от нашите мулета. Взех си „Довиждане“ с Пауъл, той се качи на коня си и препусна към долината, през която минаваше първият етап от неговото пътуване. Утрото на онзи ден беше, както почти всички утрини в Аризона, хубаво и ясно. Можех дълго време да виждам Пауъл и неговите яки животни, които избираха най-удобния път през хълмовете. Виждах ги чак до три часа следобед, когато потънаха в сянката на планинската верига, издигаща се от другата страна на долината. След това ги забелязвах още някое време, когато се изкачваха по хълмовете или по билото на планината.
Към 3 часа и половина хвърлих случаен поглед към долината и за своя най-голяма изненада видях три малки точки почти на същото място, където за последен път зърнах Пауъл и двете мулета. Не съм страхлив по природа, но колкото повече опитвах да се убеждавам, че на Пауъл не му се е случило нищо лошо, а забелязаните от мен точки — това са антилопи или диви коне — толкова по-голяма тревога ме обхващаше.
Тъй като от момента, когато се озовахме в тази местност, нито веднъж не забелязахме, враждебно настроени индианци, ние не бяхме предприели никакви защитни мерки. А дочутите разкази за вилнеещите из околността жестоки скитници, които тормозеха и убиваха всички срещнати по пътя си бели хора, отнесохме по-скоро към сферата на легендите.
Знаех, че Пауъл е добре въоръжен и освен това има голям опит в борбата с индианците. Но аз също бях прекарал много години сред сиуксите на север и си давах ясна сметка, че ако злата съдба го срещне с отряд хитри апахи, шансовете му за оцеляване не са големи. В края на краищата, като не можах да понеса товара на продължаващата неизвестност, въоръжих се с два „Колта“, пушка и два пълни патрондаша, метнах се на коня си и препуснах по същия път, по който сутринта тръгна Пауъл.
Веднага, щом се озовах на сравнително равен терен, накарах коня да премине в галоп. Препусках така до мига, когато малко преди залез-слънце открих следите на три неподковани коня, които бяха галопирали по следите, оставени от Пауъл.
Спуснах се след тях толкова бързо, колкото можех. Но твърде скоро падащият мрак ме принуди да спра и да чакам изгряването на Луната. Това ми даде възможност подробно да обмисля цялата ситуация. Може би опасността, съществуваше единствено в моето въображение, може би бях си я втълпил като някаква стара, суеверна жена и когато най-после настигна Пауъл, тревогата ми ще се превърне в повод за шеги. Но макар и да не съм сантиментален, бях направил от чувството си за дълг своего рода фетиш и се ръководех единствено от него, каквото и да ми обещаваше това в ситуацията, в която ме поставяше случаят. Благодарение на този свой принцип заслужих най-високи почести в три различни държави, станах пръв приятел на един стар, могъщ владетел и няколко по-малки крале, в служба на които острието на моята сабя неведнъж се обагряше в червено.
Към девет часа вечерта лунната светлина беше вече достатъчно силна, за да мога да продължа пътя си. Не беше трудно да препускам бързо по следата — в тръс, а дори и малко по-бързо. Към полунощ стигнах до малко езеро, на брега на което Пауъл имаше намерение да спре за почивка. Заварих мястото съвсем празно — нямаше никакви следи от бивакуване.
Забелязах, че тримата ездачи се бяха задържали край брега съвсем за кратко, най-вероятно за да напоят конете си, и отново са тръгнали след Пауъл, стараейки се да поддържат същата скорост, с която е яздел моят приятел.