Сега вече бях убеден, че това са апахи и че имат намерение да заловят Пауъл жив, за да си доставят сатанинското удоволствие да го изтезават. Накарах коня да ускори хода си, без да мисля за евентуалните опасности. Надявах се да догоня червените разбойници, преди да са настигнали Пауъл.
Малко по-късно моите размишления бяха прекъснати от далечното ехо на два изстрела. Разбрах, че в този миг Пауъл има нужда, от моята помощ повече от всякога. Смушках коня си, заставяйки го да препусне колкото може по-бързо по тясната, лъкатушеща планинска пътека.
Изминах около миля или може би малко повече, без да чувам повече отзвуците на схватката, когато изведнъж пътеката се изгуби в неголямо отворено пространство близо до билото на прохода. Гледката, която се откри пред мен, ме накара да замръзна на мястото си.
Обширната поляна беше побеляла от индиански вигвами, а около петстотин червенокожи воини се бяха скупчили около някакъв предмет в средата на поляната. Бяха тъй погълнати от това, което се намираше там, че изобщо не ме забелязаха. Можех съвсем спокойно да се върна назад и да избягам, възползвайки се от тъмнината. Но тази мисъл ми хрумна едва на следващия ден, когато си припомних целия развой на събитията.
Не вярвам да съм от същото тесто, от което са замесени големите герои. Измежду стотиците приключения, в които съм се впускал, заставайки лице в лице със смъртта, не си спомням нито едно, по време на което би ме споходила мисълта, че мога да постъпя по друг начин, различен от това, което предприех в случая. Едва много часове по-късно прецених, че съм имал и други възможности. Но сигурно моят разум е така устроен, че несъзнателно ме насочва по пътя на дълга, без да ме кара да се отдавам на мъчителни и ненужни размишления. Така или иначе, с чиста съвест мога да кажа, че страхливостта не е моя отличителна черта.
Твърде скоро разбрах, че център на внимание отстрана на индианците е Пауъл. Не си спомням вече каква беше моята първа мисъл, нито какво направих в първия момент, но само миг по-късно осъзнах, че препускам към групата воини с два заредени револвера в ръцете, непрекъснато стреляйки и викайки като побъркан. Нямах възможност да избера друга тактика, защото индианците, убедени, че са атакувани най-малкото от един полк от редовната армия, се разбягаха на всички страни, търсейки своите лъкове, стрели и пушки. Гледката, която съзрях след тяхното бягство, ме изпълни с мъка и злоба. В светлината на лунните лъчи видях Пауъл, който лежеше, на тревата, от главата до петите прободен със стрели. Не се усъмних нито за миг, че сигурно вече е мъртъв. И реших на всяка цена да спася от поругание поне тялото му, тъй както преди това исках да му спася живота.
Приближих се до него, наведох се и без да слизам от коня го хванах за патрондаша, който беше пристегнат около кръста му. Вдигнах тялото нагоре и го положих на седлото пред себе си. Един бърз поглед ми беше достатъчен да се убедя, че връщането ми обратно по пътя, по който дойдох тук, ще бъде по-рисковано, отколкото препускането право през поляната. Забих шпори в хълбоците на моя измъчен кон и се насочих към прохода.
Индианците вече успяха да забележат, че съм сам и ме обсипаха с проклятия, стрели и куршуми. Благодарение на не особено силната светлина на Луната обаче им беше доста трудно да ме улучат, при това не успяха напълно да се съвземат от изненадата, причинена от моето внезапно появяване, на всичко отгоре бях доста бързо преместваща се цел. Всичко това ми позволи да се укрия в сянката на близките планински ридове, преди още да успеят да пратят подире ми преследвачи.
Вече не направлявах коня си, тъй като допусках, че той по-лесно от мен ще успее да намери водещата към прохода пътечка. Стана обаче така, че конят ми се отправи към планинския хребет вместо към прохода, през който се надявах колкото може по-бързо да стигна до нашата безопасна долина. Напълно е възможно тъкмо на това обстоятелство да дължа живота си и необикновените изпитания и приключения, които станаха моя съдба през следващите десет години.
За първи път си дадох сметка, че съм тръгнал по погрешен път, когато виковете на преследващите ме индианци започнаха да отслабват някъде в далечината вляво от мен. Разбрах, че при разядените скали на края на поляната индианците бяха тръгнали наляво, докато мен и мъртвото тяло на Пауъл конят понесе надясно.
Изкачих се на малък хълм, от който се откриваше изглед към околността, и тогава забелязах, че преследващата ме група индианци изчезва, завивайки зад съседния връх. Разбрах, че индианците скоро ще открият грешката си и ще започнат преследването отново, този път в правилна посока.