Сега, когато премислях всичко с подробности, стигнах, до извода, че шумовете, които идеха от дъното на пещерата, сигурно са били предизвикани от напълно естествени и безвредни явления. Вероятно устройството й бе такова, че звуците, които ме поразиха, са от подухванията на вятъра през разни процепи.
Реших да проверя тези свои съмнения, но най-напред вдигнах главата си високо, за да дам възможност на дробовете си дълбоко да поемат колкото може повече от чистия планински въздух. Далече някъде в ниското погледът ми попадна на впечатляващия изглед на скалист овраг и равна повърхност, обрасла с кактуси, посребрени от лунната светлина. Беше възхитителен пейзаж, в който имаше нещо неземно.
Малко са чудесата на Запада, които могат да се сравнят е пейзажите на Аризона, окъпани от блясъка на Луната. Посребрените далечни планини, странните светлини и сенки по хребетите на хълмовете и в долините всичко това създаваше очарователна и възбуждаща въображението картина, различна от всички други, които можеха да се видят по Земята, и оставяше впечатлението, че си попаднал в някакъв фантастичен, тайнствен, но вече мъртъв и отдавна забравен свят.
Стоях така, размишлявайки, а после вдигнах очи към небето, на което неизброими количества звезди образуваха красив балдахин, напълно отговарящ на великолепието на земния пейзаж. И моето внимание веднага беше привлечено от голяма, червена звезда, светеща ниско на далечния хоризонт. Наблюдавах я, запленен от нейната красота — това беше планетата на Марс, бога на войната, а аз — човек, чиято стихия си оставаше битката. Това бе моят бог и аз му бях неотстъпно верен — той щеше да ме вдъхновява за по-нататъшни приключения изпълнени с рискове, за които тогава все още не подозирах нищо.
Гледах към Марс през онази отдавна останала в миналата нощ и ми се струваше, че чувам неговия зов — как ме вика от безкрайната далечина и ме привлича, както магнитът привлича железните предмети.
Копнежът ми избухна с такава сила, че не можех повече да се противопоставям. Затворих очи, протегнах ръце към бога на моето призвание… И изведнъж почувствах, че летя с бързината на мисълта през бездната на пространството. Скоро след това настъпи ужасяваш студ и пълен мрак…
Пристигане на Марс
Още щом отворих очи, пред погледа ми се разкри странен, неземен пейзаж. Не зная как, но разбрах, че съм на Марс. Не си поставих въпроса дали разсъдъкът ми е в ред, или пък бълнувам. Сигурен бях, че не спя и нямаше нужда да проверявам това чрез щипане. Вътрешното ми чувство недвусмислено говореше, че съм на Марс, тъй както вашето вътрешно чувство не оставя съмнение, че сте на Земята. В същата степен беше и убеждението ми, че не съм другаде, а именно на червената планета.
Лежах върху дебел килим от жълтеникава, приличаща на мъх растителност, простираща се чак до хоризонта. Намирах се на дъното на дълбока, кръгла котловина, по краищата на която се издигаше верига от ниски, неравни възвишения.
Беше някъде по пладне, слънчевите лъчи обилно заливаха голото ми тяло, но горещината не беше по-голяма, отколкото би била при подобни обстоятелства в пустинята на Аризона. Тук-там проблясваха части от кварцоносни скали, които отразяваха слънчевите лъчи. Около сто ярда по-наляво се издигаха някакви стени, затварящи неголяма площ. Не забелязах никъде ни най-малка следа от наличието на вода или някаква растителност и тъй като жаждата започваше все повече да ме измъчва, реших да разгледам околността.
Докато се изправях на крака, преживях първата си изненада на Марс. Усилието на мускулите, което на Земята би ми стигнало колкото да се изправя на крака, тук стана причина да направя скок във въздуха на около три ярда височина. Падането обратно стана съвсем меко, без каквито и да било забележими сътресения. Опитвайки се да тръгна напред, извърших такава серия от акробатични упражнения, които дори много години по-късно ми се струваха невероятно смешни. Разбрах, че отново трябва да се уча да ходя. Силата, която употребявах на Земята, за да се придвижвам леко и безопасно, тук ми погаждаше всевъзможни номера. Вместо да крача равномерно и с достойнство, бях принуден да подскачам по най-разнообразни начини, почти всеки път падайки по лице или по гръб. Мускулите ми, отлично пригодени и привикнали към земното притегляне, на Марс отказваха да ми се подчиняват, за първи път сблъсквайки се с по-слабо притегляне и по-ниско атмосферно налягане.