Той взе рибарската мрежа и я остави сама.
Арайа не можеше да разбере постъпките на този човек. Вярно е, веднъж леля й каза, че всички американци били варвари, че нямали обноски и че на мъжете им не можеш да вярваш. Ала този Монтгомъри надхвърли и най-лошите й представи! Все пак не беше възможно цялата страна да е населена с такива примитивни същества, сигурно и тук има хора, изпълнени с уважение към кралския авторитет…
Когато след десетина минути той се върна с пълна мрежа скариди, Арайа още стоеше на същото място.
— Да не чакаш камериерката? Дай, аз ще ти помогна.
Той грубо й нахлузи роклята и я закопча набързо.
Арайа стоеше като истукана. Този човек сигурно е побъркан! Нещо не е наред в главата му, горкия…
Тя седна на една от моряшките възглавници. Не беше свикнала с толкова къса рокля, с разголени ръце. Чувствуваше се малко притеснена, но изрече отмерено, с най-благосклонния си тон:
— Сега можете да ми поднесете закуската.
Джей Ти не й обърна внимание, само метна в скута й мрежата със скаридите.
Арайа не изпищя, дори не трепна.
— Бихте ли ми предоставили вашия нож? — попита тя тихо.
В очите му припламна любопитство, докато й подаваше ножа.
Арайа мъчително преглътна. Една принцеса винаги яде онова, което й поднесат. Винаги щеше да се придържа към това правило, дори и сега, докато отваряше предпазливо мрежата с разтреперани ръце. Рачетата я гледаха с изпъкналите си очи и целият й стомах се обърна. Тя потисна неудържимото гадене, набоде с ножа една скарида и я поднесе към изкривената си от погнуса уста. Точно когато едно от крачетата на едрата скарида докосна устните някаква ръка сграбчи китката й. Арайа отвори очи и погледна мъжа объркана.
— Толкова ли си гладна? — попита мило той.
— Вашата храна положително ще ми се услади, убедена съм… — побърза да го увери тя и обясни любезно: — Просто досега не съм яла такова… нещо. Но щом вие го ядете, аз ще свикна, разбира се…
Той я изгледа с продължителен изпитателен поглед, след това взе мрежата и набодената скарида и обясни:
— Раците се почистват и се сваряват.
Арайа наблюдаваше с интерес как изсипа скаридите в кипящата вода. Джей Ти вдигна очи и ядосано се сопна:
— Не си ли виждала досега скариди?
— Разбира се, че познавам тези животни. Но те ми ги сервират на златен поднос, а и нямат нищо общо с тези тук… Просто не познах, че това са скариди.
— И за малко да ги ядеш почти живи! Откъде си всъщност?
— От Ланкония.
— О! Мисля, че съм чувал за тази страна. Там има планини, кози и лозя, така ли е? И какво търсиш в Америка?
— Вашето правителство ме покани. Те положително вече ме търсят. Вие трябва…
Джей Ти вдигна ръце в отбрана.
— Само не започвай отново! Ако имаше някаква възможност да те махна от този остров, вярвай, сестро, отдавна да съм я използвал!
— Аз не съм ви никаква „сестро“. Аз съм…
— Моята частна пила за нерви! — довърши вместо нея той. След това бръкна в тенджерата и каза: — Ето, режеш главите, махаш черупките, а аз ще приготвя соса.
Арайа поклати категорично глава.
— Не съм нито слугиня, нито чистачка.
Сега той се изстъпи към нея, сянката му заплашително надвисна над главата й. Като втрещена Арайа гледаше само краката му пред самите си очи — прекалено дълги, прекалено космати, почернели от слънцето.
— Ти се намираш в Америка, принцесо! Тук всички са равни. Ако искаш да ядеш, ще трябва да работиш! От мене няма да видиш нищо в златни подноси! — Той хвърли в краката й ножа и някаква клечка. — На, дръж!
— Мисля, че вашето правителство няма да е очаровано, когато съобщя по какъв недостоен начин сте ме третирали, лейтенант Монтгомъри! Моята страна притежава именно ванадия, от който се нуждае вашето правителство. Не смятам, че ще се съглася да го продам на страна, в която съм била малтретирана! — заяви Арайа.
— Малтретирана?! — Той се задушаваше от ярост. — Аз ти спасих живота! Я виж как ме подреди! — Той смъкна ризата от лявото си рамо и тя видя ужасната възпалена рана, заобиколена от полузаздравели белези, които се простираха по цялата лява страна на гръдния му кош.
Арайа отвърна глава.
— Вие не бива да ми показвате такива неща. Моля в мое присъствие да не сваляте дрехите си!
Джей Ти я погледна слисан.
— Значи ти очакваш от другите да рискуват живота си, така ли?
— Моята свита…
— Ох, Господи Боже! Свита! — извика той гневно. — Започвай със скаридите! Иначе няма да получиш нищо за ядене.